Томас допи на един дъх уискито си. Затвори очи и ги притисна силно с пръсти.
— През последните две години много пъти се опитвах да те открия — обясняваше Рудолф. — От телефонната компания ми отговориха, че телефонният ти пост е прекъснат, а писмата, които изпращах на стария ти адрес, се връщаха винаги с печата: „Лицето не живее на този адрес“. А мама ми каза, че има връзка с теб, чак когато отиде в болницата. Следях спортните страници, но ти сякаш беше изчезнал от света.
— Аз се подвизавах по това време из западните щати — каза Томас и отвори очи. Виждаше всичко като в мъгла.
— В същност даже се радвах, че не можех да те открия — призна Рудолф, — защото знаех, че цената на акциите ще расте, и се страхувах, че ще се изкушиш да ги продадеш преждевременно. Аз смятам, че и сега не бива да ги продаваш.
— Искаш да кажеш, че утре мога да отида някъде, да заявя, че имам акции, които искам да продам, и някой ще ми даде шестдесет хиляди долара в брой? — попита Томас.
— Казах ти, че не те съветвам да…
— Руди — прекъсна го Томас, — ти си прекрасен човек, направо си прекрасен и може би не съм бил прав да си мисля толкова години разни неща за теб, но точно сега няма да слушам никакви съвети. Искам само да ми кажеш мястото, където някой ме чака да ми брои шейсет хиляди долара.
Рудолф се предаде. Написа адреса на кантората на Джони Хийт и го даде на Томас.
— Иди утре на този адрес — каза той. — Аз ще се обадя на Хийт и той ще те чака. Моля те, Том, бъди разумен.
— Не се тревожи за мен, Руди. Отсега нататък ще бъда толкова разумен, че няма да можеш да ме познаеш. — Томас поръча по още едно уиски. Когато вдигна ръка да повика келнера, сакото му се разтвори и Рудолф видя пистолета, мушнат в колана му. Но не каза нищо. Беше направил всичко възможно за брат си. Повече от това не можеше.
— Ще ме почакаш ли една минутка? — каза Томас. — Трябва да се обадя по телефона.
Отиде във фоайето, влезе в една телефонна кабина и потърси номера на авиокомпанията „Трансуърлд Еър Лайнс“. Свърза се и попита какви полети има на другия ден до Париж. Чиновничката му отговори, че има един полет в осем часа вечерта, и го попита иска ли да му запази място. Той каза: „Не, благодаря“, затвори, след това се обади в Християнския съюз на младите мъже и помоли да извикат Дуайър. Томас чака дълго и тъкмо щеше да затвори телефона и да се откаже от Дуайър, когато чу гласа му:
— Ало, кой е? — каза Дуайър.
— Том. Слушай сега…
— Том! — извика развълнувано Дуайър. — Откога се мотая тук и чакам да ми се обадиш. Божичко, колко се притесних, мислех, че си умрял…
— Ще млъкнеш ли най-после? — прекъсна го Томас. — Слушай ме сега. Утре в осем часа вечерта има самолет на „Трансуърлд Еър Лайнс“ за Париж, който излита от Айдълуайлд. В шест и половина трябва да бъдеш на касата за запазени билети. С багажа си.
— Искаш да кажеш, че имаме запазени билети за самолет?
— Нямаме още билети — отговори Томас, ядосан, че Дуайър е толкова развълнуван. — Ще ги вземем там. Не искам името ми цял ден да стои в някакъв списък.
— Правилно, правилно, Том, разбирам.
— Само недей да закъсняваш. Ела навреме.
— Ще дойда навреме. Ти за това не се притеснявай.
Томас затвори телефона.
Върна се в бара и настоя да плати сметката. На улицата, преди да се качи в таксито, което спря до тротоара, той стисна ръката на брат си.
— Слушай, Том — каза Рудолф, — хайде да вечеряме веднъж заедно през седмицата. Искам да се запознаеш с жена ми.
— Чудесно — отговори Томас. — Ще ти се обадя в петък.
Качи се в таксито и каза на шофьора:
— Четвърто авеню и Осемнадесета улица.
Отпусна се удобно в колата, стиснал книжната торба с дрехите си. Когато човек има шестдесет хиляди долара, всички го канят да вечеря. Даже и собственият ти брат.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ГЛАВА ПЪРВА
1963
Когато пристигна в къщи с колата, валеше дъжд — проливен, тропически калифорнийски дъжд, който свеждаше цветята подобно на дребни рикоширащи куршумчета и отскачаше от покривите, подкопаваше пръстта и я свличаше в градината и плувните басейни на съседите. Колин беше починал преди две години, но всеки път тя поглеждаше машинално към отворения гараж да види дали колата му не е вътре.
Остави учебниците си във форда, модел 1959 година, и изтича до входната врата; макар че измина само няколко крачки, цялата й коса се намокри. Влезе вътре, свали палтото си и тръсна мократа си коса. Беше едва четири и половина следобед, но в къщата беше тъмно и тя запали лампата в антрето. Били беше отишъл на екскурзия в планината с приятели за уикенда и тя се надяваше, че там времето е по-хубаво, отколкото по крайбрежието.