Бръкна в пощенската кутия. Извади няколко съобщения за неплатени сметки, рекламни листовки и писмо от Венеция, адресирано с почерка на Рудолф.
Отиде във всекидневната и по пътя запали всички лампи. Събу мокрите си обувки и си наля малко уиски с много сода, а после седна на канапето с подвити крака, доволна, че стаята е така приятно осветена. От тъмните ъгли вече не чуваше шепот. Беше спечелила делото срещу бившата съпруга на Колин и щеше да остане да живее в къщата. Съдът й беше отпуснал временна издръжка, докато се определяха окончателно размерите на имуществото на Колин, и тя вече не беше зависима от Рудолф.
Отвори писмото на Рудолф. То се оказа дълго. Когато беше в Америка, той предпочиташе да й се обажда по телефона, но сега, докато се разхождаше из Европа, ползуваше услугите на пощата. Сигурно разполагаше с много свободно време, защото й пишеше често. Беше получила негови писма от Лондон, Дъблин, Единбург, Париж, Сен Жан дьо Люс, Амстердам, Копенхаген, Женева, Флоренция, Рим, Иския, Атина и от градчета, които тя никога не беше чувала, където той и Джийн отсядаха пътем в малки хотелчета да пренощуват.
„Скъпа Гретхен — започна тя да чете. — Във Венеция вали и Джийн излезе на дъжда, за да прави снимки. Тя казва, че това е най-подходящото време да се улови същността на Венеция — отвсякъде вода, и отдолу, и отгоре. Аз съм се сгушил удобно в хотела, равнодушен към изкуството. А за Джийн условията са без значение, обича да снима всякакви хора при всякакво време и обстоятелства — дори и най-тежките. Според нея страданието и старостта, а по възможност и двете заедно, разкриват характера на даден народ и страна по-добре от всичко друго. Аз не се опитвам да споря с нея. Предпочитам да гледам красиви млади хора при слънчева светлина — нали съм си еснаф.
Наслаждавам се до краен предел на прелестите, които ми осигурява бездействието. След толкова години на труд и напрежение открих, че в същност съм един безгрижен, мързелив човек, който се задоволява да види два шедьовъра на ден, да се помотае из някой чужд град, да седи часове наред в някое кафене, както правят французите и италианците, да се преструва, че разбира от изкуство, да се пазари в художествените галерии за картини от млади художници, за които никой не е чувал и чиито произведения ще превърнат всекидневната ми в Уитби в зала на ужасите, ако ги окача там.
Странно, че при тази възможност да пътуваме и при факта, че татко е роден в Германия и е толкова германец, колкото и американец, аз нямам никакво желание да отида в Германия. Джийн е била там, но не държи да посети отново тази страна. Казва, че тя прилича твърде много на Америка в основни линии. Ще трябва да й повярвам.
Тя е най-прекрасната жена на този свят, а аз съм най-послушният съпруг и се съгласявам да й мъкна камерите, за да бъда непрекъснато с нея. Освен, разбира се, когато вали. Тя е изключително наблюдателна и благодарение на нея през тези шест месеца научих за Европа много повече, отколкото щях да науча сам за шест години. Тя не проявява никакъв интерес към литература, не чете дори вестници, театърът я отегчава, затова аз оставам сам в тази сфера на съвместния ни живот. Освен това тя кара много добре нашия малък фолксваген и аз имам възможност да се отпусна и да се любувам на Алпите, на долината на Рона, без да се страхувам, че ще обърна колата. Сключили сме споразумение. Тя шофира сутрин и изпива на обяд бутилка вино, а аз сядам зад волана следобед — трезвен.
Не ходим по модни курорти, както правехме през медения ни месец, защото, както казва Джийн, сега вече живеем истински. Но не страдаме от това. Тя е много общителна, а с моя френски и италиански, и с английския, който всички говорят, завързваме приятелства с най-различни хора — с един лозар от Бургундия, с един масажист от плажа в Биариц, с един играч на ръгби от Лурд, с един художник-абстракционист, с безброй свещеници, с рибари, с един френски киноактьор на епизодични роли, със стари англичанки, които правят обиколка на Европа с автобуси, с бивши десантници от английската армия, с американски войници, служещи в Европа, с един представител на парижката камара на депутатите, който твърди, че единствената надежда на света е Джон Фицджералд Кенеди. Ако срещнеш случайно Джон Фицджералд Кенеди, предай му това нещо.
Англичаните са хора, които не е възможно да не обикнеш. Само тях и никой друг. Те не са практични, но не си струва човек да им го казва. След като спечелиха войната с много кръв и смелост, предадоха всичко на германците. Аз не искам нито германците, нито някой друг народ да гладува, но англичаните имаха право да се надяват, че след като оръдията замлъкнаха, ще живеят на този свят поне толкова добре, колкото са живели преди това противниците им. За наша сметка обаче.