Трябва да гледаш Били непременно да обиколи Европа, преди да навърши двадесет години, преди Европа да се е превърнала в Парк Авеню, в Университета на Южна Калифорния, в Скарсдейл, в Харлем и в Пентагона. Ние може и да ценим тези места или поне някои от тях, но ще бъде жалко, ако градове като Рим, Париж и Атина заприличат на тях.
Бях в Лувър, в амстердамския Риикс-музеум, в Прадо, видях лъвовете в Делос и златната маска в музея в Атина и дори нищо повече да не бях видял, да бях глух и ням и никой да не ме обичаше, само това щеше да струва много повече от всичко, което бих спечелил за шестте месеца отсъствие от работа…“
Телефонът иззвъня, Гретхен остави писмото и стана да се обади. Беше Сам Кори, старият монтажист, който беше работил с Колин и в трите му филма. Сам, предан приятел, се обаждаше поне три пъти в седмицата и понякога тя отиваше с него да види някой нов филм в студиото, който той смяташе, че ще й бъде интересен. Той беше на петдесет и пет години, имаше здраво семейство и тя се чувствуваше добре с него. Той беше единственият близък на Колин, с когото тя продължаваше да поддържа връзка.
— Гретхен — каза той, — ще прожектираме един от филмите на „Новата вълна“, който току-що е пристигнал от Париж. После ще те заведа да вечеряме някъде.
— Съжалявам, Сам — отговори Гретхен, — обаче един от съкурсниците ми ще дойде да ми помага.
— Ех, това учене, това учене — измърмори Сам, — тези благословени ученически години. — Той беше учил до девети клас и не се отнасяше с особено преклонение към висшето образование.
— Хайде да го оставим за някоя друга вечер, а, Сам?
— — Разбира се — каза той. — Къщата ти още ли не е пометена от дъжда?
— Почти.
— Така е в Калифорния — каза Сам.
— И във Венеция също вали дъжд — отговори Гретхен.
— Откъде получаваш такава строго поверителна информация?
— Чета писмо от брат ми Рудолф, Той е във Венеция и там вали дъжд.
Сам се беше запознал с Рудолф, когато той и Джийн й бяха дошли на гости за една седмица. След като си заминаха, Сам каза, че Рудолф е симпатичен, но че е безумно влюбен в жена си.
— Като му пишеш — каза Сам, — питай го иска ли да вложи пет милиона долара в един евтин филм, който смятам да поставя.
Сам, който години наред се движеше сред невероятно богати хора в Холивуд, беше убеден, че всички, които имат повече от сто хиляди долара в банката, живеят на този свят само за да ги скубят другите. Освен, разбира се, ако са талантливи. Но според Сам талантите можеха да се проявят само в областта на киното.
— Сигурна съм, че ще го направи с най-голямо удоволствие — отговори Гретхен.
— Пази се да не те намокри дъждът — каза Сам и затвори телефона.
Сам беше най-спокойният човек, когото познаваше. Години наред той беше наблюдавал страстите, които се развихряха във филмовите студии, но беше запазил непоклатимо спокойствие — знаеше на какво е способен, през ръцете му минаваха стотици хиляди метри филмова лента, улавяше пропуски, оправяше чужди грешки, никога не ласкаеше никого, напускаше продукциите, когато хората станеха непоносими, преминаваше от един стил в друг с неизтощима работоспособност, беше едновременно и творец, и момче за всичко, предан на неколцина режисьори, които въпреки недостатъците им Сам считаше за професионалисти, отдадени пламенно на своето изкуство. Сам беше гледал пиесите на Колин и когато той дойде в Холивуд, сам му предложи да работи с него; скромен, но уверен в способностите си, Сам знаеше, че новият режисьор ще му бъде благодарен за професионалния опит, че тяхното сътрудничество ще бъде ползотворно.
След смъртта на Колин Сам разговаря веднъж надълго с Гретхен и я предупреди, че ако остане в Холивуд само като нечия вдовица, без да прави нищо, ще се чувствува много нещастна. Беше наблюдавал достатъчно Гретхен, докато работеше като монтажист в трите филма на Колин, и беше разбрал, че Колин напълно основателно се съобразява с нейното мнение. Затова й предложи да я вземе при себе си и да я научи на своя занаят. „За сама жена в този град — беше казал той — монтажната зала е най-хубавото място. Там няма да си самотна, няма да развяваш прелестите си насам-натам, нито да оспорваш нечии изяви, а ще работиш методично и смислено, все едно, че всеки ден ще изпичаш по един кейк.“