За миг и двамата смутено замълчаха. После той избухна в гръмогласен смях. Тя също се засмя.
— И преди да сме приключили този разговор — продължи тя, — избърши си очилата, туземецо.
Той избърса послушно очилата си.
Като пристигнаха в дома й, тя го накара да си съблече ризата и сакото и му даде един от пуловерите на Колин. Коши беше дребен, имаше ръста на Колин и пуловерът му стана съвсем добре. Тя не знаеше какво да прави с дрехите на Колин и те стояха в шкафовете или висяха в гардеробите, както си ги беше оставил. Понякога Гретхен си казваше, че трябва да ги предаде на Червения кръст или на някоя друга организация, но все не се наканваше да го направи.
Вечеряха в кухнята — пържено пиле, грах, салата, сирене, сладолед и кафе. Тя отвори бутилка вино. Веднъж Коши й беше казал, че в Оксфорд бил свикнал да пие вино на вечеря.
Той винаги твърдеше, че не е гладен и че тя не е трябвало да си прави този труд, но Гретхен забелязваше, че той си изяжда всичко сложено пред него до последната троха, макар че тя не беше кой знае каква готвачка и яденето беше съвсем обикновено. Единствената разлика в навиците им при хранене беше, че той държеше вилицата в лявата ръка. Още едно нещо, което беше научил в Оксфорд. И там беше следвал със стипендия. Баща му имаше в Акра малко магазинче за текстил и ако не беше стипендията, никога нямаше да може да изучи умния си син. Коши не се беше връщал в родината си от шест години, но възнамеряваше, щом напише дисертацията си, да се установи в Акра и да работи там.
Той попита къде е Били. Обикновено ядяха заедно с него. Когато Гретхен му обясни, че е заминал за събота и неделя, той каза:
— Много жалко. Ще ми липсва този малък мъж. В същност Били беше по-висок от него, но Гретхен беше свикнала с обръщенията на Коши „мила моя“ и „малък мъж“.
Дъждът плющеше по плочите на вътрешния двор. Вечерята се проточи и Гретхен отвори бутилка вино.
— Да ти призная — каза тя, — тази вечер не съм настроена за учене.
— Такива да ги нямаме — укори я той. — Не съм дошъл дотук в такова ужасно наводнение само за да ям.
Допиха виното, докато Гретхен миеше чиниите, а Коши ги бършеше. Машината за миене на съдове беше развалена от шест месеца, но от нея нямаше особена нужда, тъй като сега повече от трима души не се събираха за храна и по-лесно беше да измиеш няколко чинии, вместо да се въртиш около машината.
Тя занесе каната с кафето във всекидневната, където двамата с чаша в ръка се заловиха за работа. Той имаше бърз, подвижен ум и нейната мудност го дразнеше.
— Мила моя — каза той, — ти просто не се съсредоточаваш. Крайно време е да се захванеш по-сериозно за работата си.
Тя затвори рязко учебника. Откакто бяха седнали да работят заедно на бюрото, той за трети или четвърти път й правеше забележка. Като някоя… като някоя гувернантка, каза си тя, като някоя стара негърка бавачка. Преговаряха лекциите по статистика, а статистиката й беше безкрайно скучна.
— Не могат всички да бъдат толкова умни като теб — каза тя. — Аз никога не съм била най-добрата ученичка в Акра и никога не са ми отпускали стипендия да…
— Мила моя Гретхен — отговори той тихо, но явно обиден. — Никога не съм твърдял, че съм бил най-добрият ученик.
— Никога не си твърдял, никога не си твърдял — повтори тя думите му, мислейки си отчаяно колко грубо се държи. — Няма защо да го твърдиш. Ти просто се държиш важно. Или стоиш на дъжда, сякаш си някакъв племенен вожд и гледаш отвисоко нещастните, страхливи бели хора, които минават с деморализиращите си кадилаци.
Коши стана. Свали очилата си и ги сложи в джоба.
— Съжалявам — каза той. — Нашите взаимоотношения, изглежда, не могат да доведат до нищо…
— „Нашите взаимоотношения“ — подигра го тя. — Къде си се научил да говориш така?
— Лека нощ, Гретхен — каза той. Стоеше прав с изпънато тяло и стиснати устни. — Искам само да ме изчакаш да си облека ризата и сакото… и няма да се бавя минута повече.
Той отиде в банята. Тя го чуваше как се движи. Изпи последната глътка от чашата си. Кафето беше изстинало и много сладко от неразтопената на дъното захар. Засрамена, тя подпря лакти на бюрото върху разхвърляните учебници и скри главата си в ръце. Направих го заради днешното писмо на Рудолф, помисли си тя. Заради пуловера на Колин. А този беден младеж с оксфордски акцент не ми е виновен за нищо.
Когато той се върна, облякъл ризата и сакото си, които бяха все още смачкани и влажни, тя се беше изправила и го чакаше. Без очила той беше направо красив — с късо подстригана коса, с широко чело, с гъсти мигли, с правилен нос, с плътни устни и с малки, прилепнали към главата уши. И всичко това изваяно безупречно от черен камък.