— Добре, мистър Джордах.
— Е, аз трябва да тръгвам вече. Поздрави баща си.
— Баща ми умря, мистър Джордах — каза тихо Куентин.
— Извинявай — каза Рудолф и се качи в колата. Божичко, помисли си той. Бащата на Куентин е работил най-малко двадесет и пет години в магазина на Колдъруд. Все някой трябваше да се сети и да съобщи за смъртта му.
След разговора с Куентин утрото вече не изглеждаше толкова свежо и приятно.
На паркинга пред ректората нямаше никакво свободно място и Рудолф трябваше да остави колата на петстотин метра от сградата. Всичко се превръща в паркинги, помисли си той ядосано, докато заключваше вратата. Преди известно време в Ню Йорк му бяха откраднали радиото и оттогава той всеки път заключваше колата, дори и когато слизаше от нея за пет минути. По този въпрос имаха лек спор с Джийн, защото тя отказваше да я заключва и дори оставяше отворена входната врата на къщата, когато беше сама. Хубаво е да обичаш съседите си, беше й казал той, но е глупаво да пренебрегваш човешката склонност към кражби.
Тъкмо проверяваше заключена ли е колата, когато някой зад него извика:
— Здравей, Джордах!
Беше Леон Харисън, също член на управителния съвет, тръгнал и той за заседанието. Харисън беше висок, представителен мъж около шейсетте, с побеляла коса и с лицемерно поведение. Той издаваше местния вестник, който беше наследил от баща си заедно с много имоти в Уитби и извън града. Рудолф знаеше, че вестникът не върви добре. Но не съжаляваше за това. Редакционната колегия се състоеше от неизвестни, ниско платени журналисти — пияници, изгонени от разни вестници из цялата страна. Рудолф не вярваше на нищо, което четеше във вестника на Харисън, не вярваше даже и на прогнозата за времето.
— Как си, приятелю — каза Харисън и като го прегърна през рамо, тръгна с него към ректората. — Пак лиси се приготвил тази сутрин да ни пуснеш някоя бомба на нас, дядките? — Той се засмя високо, за да покаже, че не влага злост в думите си. Рудолф беше имал разни неприятности с Харисън във връзка с рекламираните в неговия вестник стоки на Колдъруд. Отначало Харисън го наричаше приятелю, носле Руди, след това Джордах, а сега Рудолф забеляза, че беше преминал пак на „приятел“.
— Само ще подновя старите си предложения — отговори Рудолф. — Като например да се изгори до основи факултетът по естествени науки, за да се отървем от професор Фредерикс. — Фредерикс оглавяваше този факултет, а Рудолф с чиста съвест можеше да потвърди, че обучението по естествени науки се водеше на много ниско ниво в сравнение с останалите университети от типа на Уитби в другите северни щати. Фредерикс и Харисън бяха стари приятели и Фредерикс пишеше често научни статии за вестника на Харисън, които караха Рудолф да се изчервява от срам заради университета. Най-малко три пъти годишно на първата страница на Харисъновия вестник „Сентинъл“ се поместваше статия на Фредерикс, в която той шумно оповестяваше например, че е открит някакъв нов метод за лечение на рака.
— Вие, бизнесмените — каза Харисън великодушно, — не можете да оцените ролята на чистата наука. Искате на всеки шест месеца да получавате печалба от вложените в науката средства. Чакате от всяка епруветка да потекат долари.
Когато му беше изгодно, Харисън действуваше като практичен бизнесмен, собственик на обширни, доходни имения и на капитал в банката. В други случаи обаче, от позициите на „вестникар“, оплескан до уши в печатарско мастило, играеше ролята на литератор и се възмущаваше, че латинският език е премахнат като задължителен предмет в университета или критикуваше новата програма по английска литература, защото в нея не били застъпени достатъчно произведения на Чарлс Дикенс.
Харисън вдигна високо шапката си, за да поздрави една преподавателка от катедрата по психология, с която се разминаха. Той имаше старомодни маниери, но когато изпитваше омраза към някого, я изразяваше по съвсем съвременен начин.
— Чувам, че във вашето предприятие стават интересни неща — каза той.
— В нашето предприятие винаги стават интересни неща — отговори Рудолф.
— По-интересни от друг път — продължи Харисън. — Носи се слух, че ще отстъпваш властта.
— Аз никога никому не отстъпвам — каза троснато Рудолф и веднага съжали за тона си, но този човек го предизвикваше да се държи лошо.
— Ако все пак се откажеш — настояваше Харисън, — кой ще те замести? Найт ли?
— Този въпрос още не е обсъждан — каза Рудолф. В същност въпросът беше обсъждан между него и Колдъруд, но решение не беше взето, Той не обичаше да лъже, обаче ако не лъжеш човек като Харисън, трябва да те обявят за светец.