— Предприятието „Дънкан Колдъруд“ означава много за нашия град — каза Харисън — главно благодарение на теб, а ти знаеш, че аз не съм ласкател и че читателите ми имат право да знаят какво става зад кулисите.
— Ако стане нещо, читателите ти ще узнаят първи — отговори Рудолф.
Заизкачва се по стълбите на ректората заедно с Харисън, с чувството, че сутринта му е провалена.
Ректорът на университета беше нов — млад, енергичен мъж, завършил „Харвард“, на име Дорлакър, конто пипаше здраво и не подкрепяше глупавите предложения на управителния съвет. С Рудолф бяха приятели и той често ходеше с жена си на гости у Руди и Джийн и не криеше намерението си да се освободи от повечето от членовете на управителния съвет. Ненавиждаше Харисън.
Заседанието течеше по установения ред. Председателят на бюджетната комисия съобщи, че макар паричният фонд на университета да нараства, разходите нарастват още по-бързо, поради което той предлага да се повишат таксите за обучение и да се ограничи броят на стипендиите. Обсъждането на този въпрос бе отложено, за да се направят допълнителни проучвания.
На членовете на съвета беше напомнено, че новото крило на библиотеката ще бъде готово през зимния семестър, а все още не е наименувано. На последното заседание мистър Джордах беше предложил новото крило да носи името на Кенеди и дори да преименуват цялата библиотека от „Мемориална библиотека“ на Библиотека „Кенеди“.
Харисън отхвърли това предложение, заявявайки, че покойният президент е бил спорна фигура и че е бил говорител не на целия, а само на половината от американския народ и университетът не е място за подклаждане на политически страсти. С гласуване се реши новото крило да се казва „Кенеди“, а цялата сграда да запази старото си име „Мемориална библиотека“. Ректорът възложи саркастично на мистър Харисън да проучи и съобщи пред съвета в чия памет е била построена библиотеката.
Друг член на съвета, на когото също се бе наложило да паркира далеч от ректората, каза, че трябва да се забрани на студентите да притежават леки коли. Дорлакър отговори, че е невъзможно да се изисква подобно нещо, поради което предложението бе отхвърлено като неразумно. Той добави, че може би трябва да се построи нов паркинг.
Харисън изказа тревога от една редакционна статия в студентския вестник, в която се апелирало за организирането па демонстрация за забрана на ядреното оръжие. Редакторът трябвало да се накаже за това, че подтиква студентите към политическа дейност и за проява на неуважение към правителството на Съединените щати. Дорлакър отговори, че според него университетът не е място, където трябва да се ограничава свободата на словото в Америка. С гласуване беше решено редакторът да не се наказва.
— Този съвет не си изпълнява задълженията — изръмжа Харисън.
Рудолф беше най-младият член на съвета и затова говореше тихо и почтително. Но поради приятелството му с Дорлакър и поради умението му да осигурява дарения за университета от бивши възпитаници и разни фондации (беше успял да накара дори Колдъруд да подари петдесет хиляди долара за новото крило на библиотеката), както и заради това, че познаваше много добре града и отношението на неговите жители към университета, той беше най-влиятелният член и напълно го съзнаваше. Това, което в началото за него беше само хоби и стимул за самочувствие, сега бе придобило основен смисъл в живота му. Той с удоволствие упражняваше властта си над съвета и налагаше една след друга идеите си през главата на такива консерватори като Харисън. Новото крило на библиотеката, разширените курсове по социология и външна политика, назначаването на щатен художник и разширяването на факултета по изобразително изкуство, ежегодното дарение за драматургичния отдел от театъра на търговския център в размер на негов двуседмичен приход — всичко това бяха негови идеи. Припомняйки си подигравките на Бойлан, Рудолф беше; решил, че никой вече, дори човек като Бойлан, няма да може да нарече Уитби селскостопански колеж.
Освен това от тези свои занимания той получаваше едно допълнително обезщетение — в края на всяка година значителна част от данъците му се намаляваха заради разходите по пътуванията в страната и чужбина, защото, където и да отидеше, той посещаваше учебни заведения в качеството си на попечител на университета, изпълняващ своите задължения. Така добре бе възприел уроците, които Джони Хийт му беше предал, че действуваше безпогрешно в подобни случаи. „Забавленията на богатите“, наричаше Джони Хийт тази игра с данъчните закони.