Докато чакаше целия ден в болницата, хванал ръката на Джийн, Рудолф се чудеше как тя издържа. Доктор Ливайн беше спокоен. Смяташе, че за първо раждане тези болки са нормални. Спокойствието на доктор Ливайн изнервяше Рудолф. От време на време доктор Ливайн идваше да види Джийн, все едно, че правеше обикновено светско посещение. Когато предложи на Рудолф да слезе в бюфета на болницата и да вечеря, Рудолф се изуми как е възможно лекарят да допусне, че той ще остави жена си да страда и ще отиде да се тъпче с храна.
— Аз съм баща — отговори му той, — а не акушер.
— Известно е, че и бащите ядат — засмя се доктор Ливайн. — Те трябва да поддържат силата си.
Практичен, безчувствен мръсник. Ако още един път полудеят до такава степен, че решат да имат второ дете, ще се обърнат към лекар, който ще се държи по човешки.
Бебето се роди малко преди полунощ. Момиче. Когато доктор Ливайн излезе за минута от родилната зала, за да съобщи новината, че майката и детето се чувствуват добре, Рудолф изпитваше желанието да му каже, че безумно го обича.
Рудолф вървеше до количката, с която закараха Джийн в стаята й. Джийн изглеждаше замаяна, смалена, изтощена; опита се да се усмихне, но се оказа, че няма сили за това.
— Тя ще заспи сега — обясни доктор Ливайн. — Вие можете да си вървите в къщи.
Но преди да излезе от стаята, тя каза с изненадващо силен глас:
— Руди, донеси ми утре камерата, моля те. Искам да снимам първия ден от живота й.
Доктор Ливайн го заведе в стаята за новородени, където зад стъклената преграда Рудолф видя дъщеря си, заспала, заедно с пет други бебета. Доктор Ливайн я посочи:
— Ето я там.
Шестте бебета изглеждаха еднакви. Шест в един ден. Безкраен прилив. Акушерите сигурно са най-циничните хора на този свят.
Навън нощта беше студена. Сутринта, когато излезе от къщи, беше топло и затова не си беше взел палто. А сега, вървейки към колата, той трепереше от студ. Този път не беше заключил вратата, но новото радио стоеше на мястото си.
Знаеше, че е много възбуден и няма да може да заспи, затова му се искаше да се обади на някого и да пийне нещо, за да отпразнува бащинството си, но беше един часът след полунощ и не смееше да събуди никого.
Включи отоплението в колата и докато стигна до къщи, се стопли. Марта беше оставила лампите да светят, за да не се лута в тъмнината. Точно пресичаше градината пред къщата, когато забеляза, че в сянката на верандата се движи някаква фигура.
— Кой е там? — извика рязко той.
Фигурата пристъпи бавно напред. Беше Вирджиния Колдъруд с шал на главата и сиво палто, обшито с кожи.
За бога, Вирджиния, какво правиш тук? — понита той.
— Знам всичко. — Тя се приближи и застана срещу него, втренчила големите си тъмни очи, които се открояваха на бледото й, слабо, красиво лице. — Обаждах се няколко пъти в болницата, за да разбера какви са новините. Представих се за сестра ти. Знам всичко, Тя е родила детето. Моето дете.
— Вирджиния, най-добре е да си отидеш у дома, — Рудолф отстъпи назад, за да не може тя да го докосне. — Ако баща ти разбере, че се навърташ тук, ще…
— Не ме интересува кой какво ще разбере — каза Вирджиния. — Аз не се срамувам.
— Хайде да те закарам у дома — настоя Рудолф. Нека семейството й се оправя е нейната лудост, а не той. И не в нощ като тази. — Имаш нужда да се наспиш добре и тогава…
— Аз нямам дом — прекъсна го Вирджиния. — Мястото ми е в твоите прегръдки. Баща ми дори не знае, че съм в Уитби. Аз съм тук при теб, където ми е мястото.
— Мястото ти не е тук, Вирджиния — каза Рудолф отчаяно. Свикнал да се осланя за всичко на здравия разум, сега той се чувствуваше безпомощен, изправен пред това момиче с ненормално поведение. — Аз живея тук със съпругата си.
— Тя те отне от мен — каза Вирджиния. — Тя разби една истинска любов. Аз се молих тя да умре днес в болницата.
— Вирджиния! — Никога до този момент той не се беше шокирал истински от думите или от постъпките й. Ядосваше се, забавляваше се или я съжаляваше, но това вече минаваше всички граници. За първи път му мина през ума, че тя може би е опасна. Щом влезе в къщи, ще се обади в болницата и ще предупреди да не допускат Вирджиния Колдъруд до стаята на жена му или до детето му. — Виж какво ще ти кажа — продължи той внимателно, — хайде да се качим в колата и да те заведа у вас.
— Не се дръж с мен като с дете — отговори тя. — Аз не съм дете и освен това моята кола е паркирана в съседната улица. Нямам нужда никой никъде да ме кара.
— Вирджиния — каза той, — аз съм ужасно уморен и трябва наистина да се наспя. Ако имаш нещо да ми казваш, обади ми се сутринта.