— Искам да ме обичаш — каза тя, втренчила очи в него, мушнала ръце в джобовете на палтото си, с вид на нормално, обикновено, прилично облечено момиче. — Искам да ме обичаш тази нощ. Знам, че и ти го искаш, Разбрах това по очите ти от самото начало. — Тя шепнеше бързо и монотонно. — Но просто не се осмеляваше. И ти, като всички останали, се страхуваш от баща ми. Хайде, струва си да опиташ. Ти все си мислиш, че съм още малкото момиченце, което видя в къщата на баща ми. Само че аз вече не съм такава, не се тревожи за това. Опитала съм доста неща. Може би не толкова много, колкото безценната ти съпруга с нейния приятел-фотограф — а, ти си изненадан, че знам; аз си поставих за задача да разбера и те уверявам, че мога да ти кажа още много неща, ако искаш да ги чуеш.
При тези думи той отвори вратата, затръшна я зад гърба си и превъртя ключа, оставяйки Вирджиния да беснее на верандата и да удря с юмруци по вратата. Обиколи всички врати и прозорци на долния етаж, за да се увери, че са здраво затворени. Когато се върна на входната врата, обезумелите удари от малките женски юмруци вече не се чуваха. Добре, че Марта беше заспала и не чуваше нищо. Загаси лампата на верандата откъм коридора. След като се обади в болницата, се качи уморено в спалнята, където спяха с Джийн.
Честит рожден ден, щерко, в това тихо, порядъчно градче, каза си той, преди да заспи.
В ранния съботен следобед барът на спортния клуб беше празен, защото повечето от членовете му се намираха още на игрището за голф или на тенис-кортовете. Рудолф седеше сам и пиеше бира. Джийн се преобличаше в женската съблекалня. Беше излязла от болницата преди пет седмици, но успя да го бие две партии на тенис. Рудолф се усмихна, като си спомни ликуващия й вид, с който си тръгна от корта.
Клубът представляваше ниска, най-обикновена на вид дървена постройка. Той беше непрекъснато пред фалит и приемаше за членове всички, които можеха да платят ниската първоначална такса, а освен това през лятото отваряше вратите си и за хора, които идваха само за сезона. Барът беше украсен с пожълтели снимки на мъже с дълги панталони от каша, спечелили преди тридесет години организираните от клуба състезания; имаше и една наплюта от мухи снимка на Бил Тилден и Винсънт Ричардс, които бяха играли веднъж тенис на кортовете на клуба.
Докато чакаше Джийн, Рудолф взе неделното издание на „Уитби Сентинъл“ и веднага съжали. На първата страница имаше статия за поканата, отправена от университета до професор Дентън, бяха повторени всички стари клевети и се цитираха изказвания на лица, пожелали да не се съобщават имената им, които проявяваха загриженост, че впечатлителната студентска младеж ще бъде изложена на съмнително влияние.
— Този мръсник Харисън — каза Рудолф.
— Искате ли нещо, мистър Джордах? — попита барманът, който четеше някакво списание в другия край на бара.
— Още една бира, ако обичаш, Ханк — каза Рудолф и захвърли вестника. В този момент той реши, че ако успее, ще откупи вестника на Харисън. Това ще бъде най-доброто, което би могъл да направи за града. И сигурно няма да е толкова трудно. Най-малко от три години насам вестникът не носеше никаква печалба на Харисън и ако не знае, че Рудолф иска да го купи, Харисън сигурно ще се радва да се отърве от него на изгодна цена. Рудолф реши да говори в понеделник с Джони Хийт по този въпрос.
Той отпиваше от бирата си, решил да не мисли за Харисън до понеделник, когато в бара влезе Брад Найт с тримата си партньори за голф. Рудолф се намръщи, като видя оранжевите панталони, които Брад беше обул.
— Ти да не си се записал да участвуват в дамския турнир? — попита го Рудолф, когато мъжете дойдоха на бара и Брад го потупа по рамото.
— Това е мъжка премяна, Руди — засмя се Брад. — Нали знаеш как е в природата — мъжките животни са винаги по-пъстри от женските. А аз през уикенда обичам да съм близко до природата. Ханк, почерпи за моя сметка. Днес аз съм победител.
Мъжете си поръчаха пиене и се заловиха да си уреждат сметките. Брад и партньорът му бяха спечелили близо триста долара. Брад беше един от най-добрите играчи на голф в клуба — играеше преднамерено, като отначало често започваше лошо, а накрая принуждаваше противниците си да удвоят залозите. Е, това си беше негова работа. Щом някои хора допускаха да загубят по сто и петдесет долара за един следобед, значи, можеха да си го позволят. Но Рудолф се дразнеше, като слушаше колко безгрижно говорят хората за паричните си загуби. Той не беше роден комарджия.
— Видях Джийн на корта — каза Брад. — Изглежда направо чудесно.
— Има здрав корен — отговори Рудолф. — О, да не забравя, благодаря ти за подаръка на Инид.