— Желая ти много щастие — каза Рудолф. — Дълги години щастлив живот.
Тя тихичко се засмя.
— Аз ще бъда щастлива — отговори тя, докосвайки го с бедрата си. — Не се тревожи за това. Брад ще ми бъде съпруг, а ти ще ми станеш любовник.
— О, божичко! — въздъхна. Рудолф.
С върха на пръста си тя докосна устните му, за да го накара да мълчи, и скоро танцът свърши. Върнаха се при Брад и Рудолф разбра, че е бил прекален оптимист. Нещата нямаше да се оправят. Дори и след милион години.
Той не хвърли ориз заедно с другите гости, когато младоженците заминаха с колата на Брад за сватбеното си пътешествие. Стоеше на стълбите на клуба до Колдъруд. Колдъруд също не хвърляше ориз. Старият се мръщеше, но не можеше да се разбере дали заради нещо, което си мисли, или защото слънцето блести в очите му. Гостите се върнаха обратно, за да изпият по една последна чаша шампанско, а Колдъруд остана на стълбите, загледан през трептящия от горещината въздух в далечината, където и най-малката му дъщеря изчезна със своя съпруг. Малко преди това Колдъруд беше казал на Рудолф, че иска да говори с него, затова Рудолф даде знак на Джийн, че ще се видят по-късно, и тя остави двамата мъже насаме.
— Какво мислиш? — проговори най-накрая Колдъруд.
— Много хубава сватба.
— Не те питам за това.
— Кой може да каже дали един брак ще бъде сполучлив? — сви рамене Рудолф.
— Той се надява сега, че ще заеме мястото ти.
— Това е естествено — отговори Рудолф.
— Как бих желал днес ти да беше заминал с нея за Ню Йорк.
— В живота нещата много рядко стават по поръчка — отговори Рудолф.
— Много рядко — поклати глава Колдъруд. — Не мога да му имам изцяло доверие — продължи той. — Никак не ми е приятно да говоря така за човек, който е работил предано за мен, както е работил той, и който е женен за дъщеря ми, но не мога да се отърва от това опасение.
— Откакто е дошъл тук, не е направил нито една грешна стъпка — каза Рудолф. Освен една, помисли си той. И тя е, че не му повярва за Вирджиния. Или още по-лошо — че му повярва, но въпреки това се ожени за нея. Но не можеше да каже това на Колдъруд.
— Знам, че ти е приятел — продължи Колдъруд, — че е хитър като лисица, че ти го познаваш отдавна и му гласува достатъчно доверие, за да го доведеш тук и да му повериш такава отговорна работа… — Колдъруд поклати едрата си глава; болезнено жълтият цвят на лицето му говореше, че вече е белязан със знака на смъртта. — Той пие, ходи по жени — не се мъчи да отричаш, Руди, аз знам всичко, — играе комар, роден е в Оклахома…
Рудолф се засмя.
— Знам — не спираше Колдъруд. — Аз съм стар човек и имам предразсъдъци. Но е така. Сигурно ти си ме разглезил, Руди. През целия си живот не съм познавал човек, на когото бих могъл да се доверя повече, отколкото на теб. Дори и когато си ме убеждавал да направя нещо, което разумът ми не е приемал — а ако знаеш само колко пъти се е случвало това, — съм бил сигурен, че няма никога да навредиш на интересите ми, да постъпиш непочтено или да подрониш авторитета ми.
— Благодаря, мистър Колдъруд — каза Рудолф.
— Мистър Колдъруд, мистър Колдъруд — избухна старият човек. — И на смъртния ми одър ли ще ме наричаш мистър Колдъруд?
— Благодаря, Дънкан. — На Рудолф му беше трудно да го нарича с малкото му име.
— Да предам в ръцете на този човек всичко, което съм постигнал в живота си — заоплаква се Колдъруд по старчески. — Дори това да стане, след като умра, пак не ми се иска да е така. Но ако ти смяташ… — Той се навъси и замълча.
Рудолф въздъхна. Все някого трябва да предавам, помисли си той.
— Не смятам — отговори тихо той. — В нашия юридически отдел има един млад адвокат на име Мейдърс…
— Знам го — прекъсна го Колдъруд. — Светлокос човек с очила, има две деца. От Филаделфия е.
— Завършил е Уортънското търговско училище, а след това право в „Харвард“. Работи при нас повече от четири години. Познава работата във всички отдели. Винаги знае как трябва да се постъпи. Поддържа непрекъсната връзка с мен. Може да печели много повече в която и да е нюйоркска юридическа кантора, но предпочита да живее тук.
— Добре — съгласи се Колдъруд. — Съобщи му утре.
— Предпочитам ти да му го съобщиш, Дънкан. — За втори път в живота той се обърна към Колдъруд с малкото му име.
— Както обикновено не ми се иска да послушам съвета ти, макар и да знам, че си прав — каза Колдъруд. — Аз ще му съобщя. А сега да идем да пийнем още малко шампанско. Щом съм дал толкова пари за него, имам право и аз да пия.
Новото назначение беше оповестено един ден преди младоженците да се върнат от сватбеното пътешествие.