Брад прие новината спокойно, като джентълмен, и не попита Рудолф кой е взел решението. Но три месеца по-късно напусна работата и замина с Вирджиния за Тълса — баща му му беше предложил съдружие в петролната си компания. За първия рожден ден на Инид Брад изпрати чек за петстотин долара, които да се внесат в банковата сметка на детето.
Брад пишеше редовно весели, бодри, приятелски писма. Съобщаваше, че е добре, че за първи път в живота си печели толкова много пари. В Тълса му харесвало, там залагали с щедра ръка на голф по мащабите, възприети в западните щати, и три пъти поред бил спечелил по повече от хиляда долара. Всички харесвали Вирджиния и тя завързала много познанства. Започнала да играе голф. Брад предлагаше на Рудолф да вложи пари в неговата петролна компания. „Все едно, че береш парите от дърво“ — пишеше той. Искал да се отплати на Рудолф по някакъв начин за всичко, което е направил за него, а това била една възможност.
Преследван от чувството за вина — той не можеше да забрави разговора с Дънкан Колдъруд на стълбите пред клуба, — Рудолф започна да купува акции от петролните кладенци, които Брад разкриваше и разработваше. Освен това, твърдеше Джони Хийт, за човек е висок доход като неговия още повече си струвало, тъй като петролната индустрия се ползувала с правото да й се опрощават двадесет и седем процента от данъците. Джони Хийт направи справка за кредитоспособността на компанията „Питър Найт и син“, установи, че е висока, и се присъедини към вложенкята на Рудолф със същата сума като неговата.
ГЛАВА ПЕТА
1965
Клекнал на палубата, Томас си подсвиркваше тихичко с уста и лъскаше бронзовата шпула на котвената лебедка. Макар че още беше началото на юни, времето беше топло и той работеше бос и гол до кръста. Гърбът му беше станал почти кафяв от слънцето, също като на мургавите гърци и италианци от корабите в пристанището на Антиб. Тялото му не беше толкова стегнато както едно време, когато се боксираше. Мускулите му не бяха така силно изпъкнали, а по-отпуснати, по-меки. Когато носеше шапка, както сега, за да прикрие малката плешивина на темето си, изглеждаше по-млад, отколкото преди две години. Той нахлупи моряшката шапка със спусната надолу периферия плътно над очите си, защото ярката слънчева светлина, която гладката вода отразяваше, му пречеше да гледа.
От машинното отделение се чуваха удари от чук. Пинки Кимбъл и Дуайър оправяха една помпа. Първото пътуване за сезона започваше утре, а при пробното излизане в морето левият двигател беше прегрял. Пинки, който беше механик на „Вега“, най-големия параход в пристанището, се беше съгласил да дойде и да отстрани повредата. Дуайър и Томас се справяха с по-дребните повреди, но когато имаше нещо сериозно, трябваше да търсят помощ. За щастие Томас се беше сприятелил през зимата с Кимбъл и той им беше помагал да подготвят „Клотилд“. Томас не беше обяснил на Дуайър защо промени името на яхтата от „Пенелопа“, както се казваше в Порто Санто Стефано, на „Клотилд“. Според него една яхта трябваше да носи женско име, защо тогава да не се казва „Клотилд“? Естествено, че нямаше да я кръсти Тереза.
Той беше доволен от „Клотилд“, макар че дори и в собствените му очи яхтата не беше от най-красивите в Средиземно море. Знаеше, че горната й част е твърде тежка за основата и оказва голямо съпротивление на вятъра, че максималната й скорост е само дванадесет възела, а средната — десет и че, се клатушкаше застрашително при по-неблагоприятни морски условия. Но всичко, което двамата упорити мъже, работейки в продължение на месеци, можеха да направят, беше направено и олющеният стар съд, купен преди две години и половина в Порто Санто Стефано, беше превърнат в удобна, здрава яхта. Вече бяха изкарали два сезона и макар никой от двамата да не беше забогатял, все пак имаха по малко пари в банката, в случай че закъсат. Това лято обещаваше да бъде още по-успешно от предишните и Томас изпитваше блажено спокойствие, докато лъскаше бронзовата макара и гледаше как слънчевите лъчи се отразяват в нея. Преди да се отдаде на морския живот, никога не беше допускал, че едно толкова просто, механично занимание като лъскането на парче метал може да му достави удоволствие.
Всичко в яхтата му доставяше удоволствие. Обичаше да се разхожда от носа до кърмата и обратно, докосвайки с ръка бордовата ограда, беше му приятно да гледа въжетата, навити в спираловидни фигури върху палубата от тиково дърво с добре запушени цепнатини, любуваше се на излъсканите месингови дръжки на старомодното кормило в салона на горната палуба, на грижливо наредените карти и здраво навитите сигнални флагчета, поставени на определените за тях места. Той, който не беше измил една чиния през живота си, сега прекарваше по цели часове в камбуза, търкаше до блясък съдовете за готвене, проверяваше дали хладилникът е чист и не мирише на лошо, дали подставката за съдове и печката са лъснати. Когато на яхтата имаше пътници, Томас, Дуайър и наетият готвач се обличаха в светлокафяви памучни къси панталони и снежнобели тениски, на които беше изписано със синьо името „Клотилд“. Вечер или когато времето беше студено, и тримата обличаха еднакви морскосини дебели пуловери.