— Тя е като дива английска роза — каза Пинки. — Нали, Кейт?
— Остави сега шегите, Пинки — отговори момичето. — Аз искам да ме приемат на работа тук. Омръзнало ми е да пътувам от единия до другия край на Средиземно море в колосана униформа с бели памучни чорапи като медицинска сестра и да ми викат „мис“ или „мадмоазел“. Аз отдавна съм забелязала твоята яхта, Том, и тя ми харесва. Не е много голяма и префърцунена като онези от Британския кралски яхт-клуб. Твоята яхта изглежда приятна, чиста и приветлива. И тук положително няма да идват много дами, чиито бални рокли трябва да се гладят в някой горещ, задушен следобед на пристанището в Монте Карло, където същата вечер в Двореца предстои бал.
— Е, ние не обслужваме просяци — каза Томас, защищавайки изискаността на своите клиенти.
— Знаеш какво искам да кажа — отговори момичето. — А сега слушай, не искам да купуваш нещо, което не си видял. Вечеряли ли сте вече?
— Не. — Дуайър беше в камбуза и отчаяно се бореше с някаква риба, която беше купил сутринта, но по звуците, долитащи отдолу, Томас разбираше, че все още не е свършил нищо.
— Аз ще ви приготвя вечерята — каза момичето. — Ей сега. Ако ви хареса, ме взимате с вас: отивам на „Вега“ да си прибера нещата тази вечер и се връщам тук. Ако не ви хареса, нищо няма да загубите. Ресторантите в града са отворени до късно за гладни хора. А ти, Пинки, ако искаш, можеш да останеш да ядеше нас.
— Добре — прие Томас и слезе в камбуза да извика Дуайър, тъй като поне за една вечер имаха първокласен готвач.
Момичето огледа камбуза, кимна одобрително, отвори хладилника, отвори всички чекмеджета и шкафове да види къде какво има, погледна купената от Дуайър риба и каза, че той не разбирал от риба, но че в случая ще минат и с нея. Каза и на двамата да излязат и обеща да ги извика, щом вечерята е готова. Трябваше само някой да отиде в Антиб за пресен хляб и за две парчета узрял камамбер.
Вечеряха на кърмата зад кабината вместо в малката ниша пред салона, където се хранеха, когато на яхтата имаше пътници. Кейт беше наредила масата по-добре от Дуайър. Беше сложила две бутилки вино в кофичката с лед; отвори бутилките и остави кофичката на един стол.
Беше задушила рибата с картофи, чесън, лук, домати, мащерка, със сол и много пипер, с малко бяло вино и малки парченца бекон. Когато седнаха на масата, беше още светло, слънцето залязваше на безоблачното, зеленикавосиньо небе. Тримата мъже се бяха измили, обръснали и преоблекли; докато седяха на палубата и вдишваха ароматните миризми от кухнята, бяха изпили по две мастики. На пристанището цареше тишина, чуваше се само плисъкът на малките вълни, които се разбиваха в корпусите на яхтите.
Кейт донесе яденето в един голям супник. На масата вече имаше хляб, масло и голяма купа със салата. След като им сервира, тя също седна спокойно и без да бърза. Томас, като капитан, наля виното.
Томас започна пръв да яде и задъвка съсредоточено. Кейт, навела глава, също пристъпи към вечерята.
— Пинки — каза Томас, — ти си истински приятел. Решил си да ме охраниш. Кейт, оставаш при нас.
Тя го погледна и се усмихна. Вдигнаха чаши за новия член на екипажа.
Даже кафето имаше вкус на истинско кафе.
След вечеря, докато Кейт миеше съдовете, тримата мъже останаха да се наслаждават на тишината, пушейки донесените от Пинки пури, загледани в изгряващата луна над виолетовите алпийски хълмове.
— Дуайър — каза Томас, изтегнат на стола си с изпружени крака, — ето за какво мечтаехме.
Дуайър мълчаливо се съгласи.
Същата вечер Томас отиде с Кейт и Пинки на „Вега“. Беше късно и на кораба беше почти тъмно, светеше само в няколко каюти, но Томас изчака отвън, докато Кейт си събере багажа. Не искаше да се разправя с капитана, който може би беше буден и щеше да се ядоса, че негов подчинен го напуска без всякакво предупреждение.