Бойлан спря колата пред нея и отвори вратата.
— Мога ли да ви закарам, мадам?
— Не, благодаря. — Не го беше виждала повече от месец, откакто бяха ходили през нощта в Ню Йорк.
— Мислех, че можем тази вечер заедно да изкажем подобаващата на бога благодарност, че благослови войските ни с победа — каза той.
Благодаря, но аз ще изчакам автобуса — каза тя.
— Получи ли писмата ми? — попита той.
— Да. — На бюрото си в службата беше намерила две писма, в които той я молеше да се срещнат пред магазина „Бърнстайн“. Тя не отиде на срещите и не отговори на писмата.
— Отговорът ти сигурно се е изгубил по пощата — каза той. — Напоследък пощенските услуги са много нередовни.
Тя се отдалечи от колата. Бойлан излезе, настигна д и я хвана за ръката.
— Ела с мен в къщи — каза той ядно. — И без повече номера.
Допирът й с него отнемаше смелостта й. Тя го мразеше, но въпреки това знаеше, че иска да бъде в леглото му.
— Пусни ме. — Тя издърпа рязко ръката си и тръгна пак към спирката, а той продължи да върви след нея.
— Добре — започна той. — Ще ти кажа защо съм дошъл. Искам да се оженя за теб.
Тя се изсмя. Не знаеше защо се изсмя. Може би от изненада.
— Искам да се оженя за теб — повтори той.
— Виж какво ще ти кажа — отговори тя, — иди в Ямайка, както смяташе, а аз ще ти пиша там. Остави си адреса при секретарката. Извинявай, автобусът ми идва.
Автобусът спря и щом вратата му се отвори, тя скочи вътре. Подаде билета си на шофьора, после отиде и седна на една празна седалка в дъното. Трепереше. Ако автобусът не беше дошъл, щеше да каже „да“ и да се омъжи за него.
Когато наближиха Порт Филип, чу сирените на пожарникарските коли и погледна към хълма. Горе имаше пожар. Да може цялата къща да изгори до основи, помисли си тя.
6
Том караше мотопеда по тесния черен път зад имението на Бойлан, а Клод се държеше за него със здравата си ръка. Том имаше малка практика, затова караше бавно, и при всяко занасяне или друсане Клод охкаше в ухото му. Том не знаеше колко е зле ръката му, но знаеше, че трябва да направи нещо. Ако обаче го заведеше в болницата, щяха да питат как се е изгорил и тогава нямаше да е нужен Шерлок Холмс, за да се установи връзката между момчето с обгорената ръка и горящия кръст на хълма в имението на Бойлан. А и Клод, разбира се, нямаше да поеме вината само върху себе си. Клод не беше герой. В никакъв случай не беше от онези, които стискат зъби, докато ги мъчат, но не издават тайната.
— Слушай — каза Том и така намали скоростта, че моторът почти опря да се движи, — имате ли домашен лекар?
— Да — отговоря Клод. — Вуйчо ми.
Ето какво семейство трябваше да има човек. Свещеници, лекари, а вероятно има и вуйчо адвокат, който ще се окаже полезен по-късно, когато го арестуват.
— Къде живее? — попита Том.
Клод измънка адреса. Толкова беше изплашен, че едва можеше да говори. Том натисна педала и като се стараеше да избягва централното шосе, стигна до голямата къща в покрайнините на града, на чиято табелка пишеше: „Д-р Робърт Тинкър, лекар“.
Том спря мотопеда и помогна на Клод да слезе.
— Слушай — каза той, — влизаш вътре сам, нали разбираш, и каквото и да разправяш на вуйчо си, моето име няма да споменаваш. И най-добре е баща ти да уреди да заминеш още тази вечер от града. Утре тук ще настане голяма бъркотия и ако някой те види да се разхождаш с изгоряла ръка, след десет секунди ще те спипат.
Вместо отговор Клод изохка и увисна на рамото на Том. Том го отблъсна.
— Дръж се бе, човек — каза той. — А сега влизай и гледай да идеш право при вуйчо си, а не при някой друг. И ако разбера, че си ме издал, ще те убия.
— Том! — изхленчи Клод.
— Чу ли какво ти казах? — повтори Том, — Ще те убия. Знаеш, че не се шегувам — и го бутна да върви към вратата на къщата.
Залитайки, Клод тръгна. Протегна здравата си ръка и натисна звънеца. Том не го изчака да влезе. Отдалечи се бързо по улицата. Пожарът над града още гореше и осветяваше небето.
Том се спусна към реката, близо до склада, където баща му държеше лодката си. Край брега беше тъмно и миришеше силно на ръждясал метал. Съблече пуловера си, Той лъхаше неприятно на изгоряла вълна, сякаш някой беше повръщал върху него. Намери един камък, уви го в пуловера и метна вързопа в реката. Чу се глухо плискане, пуловерът потъна, а над черната вода се издигна малък бял фонтан. Много го беше яд, че се лишава от пуловера си. Той му носеше късмет. С него беше спечелил много схватки. Но имаше случаи, като сегашния, когато човек трябва да се отърве от някои неща.
Отдалечи се от реката и тръгна към къщи; през ризата си усещаше нощния хлад. Чудеше се дали наистина ще трябва да убие Клод Тинкър.