3
Рудолф ядеше по малко от гъската. Тя беше възтлъста за неговия вкус, а той знаеше, че от тлъсто излизат пъпки. И от зелето не ядеше много. Следобед имаше среща с момичето с русата плитка, което го беше целунало пред къщата на мис Льоно, и той не искаше да мирише на зеле, когато се видят. От виното отпиваше едва-едва. Беше решил да не се напива никога през живота си. Никога нямаше да допусне да изгуби контрол над разума и тялото си. И освен това никога нямаше да се жени — примерът на майка му и баща му го беше накарал да стигне до това решение.
На другия ден след обявяването на победата той се върна на улицата, където живееше мис Льоно, и взе да се разхожда демонстративно пред съседната къша. Естествено след десет минути момичето, облечено със сини джинси и пуловер, излезе и му махна с ръка. То беше почти на неговата възраст, със сини очи и се усмихваше дружелюбно, като човек, на когото никога не му се е случвало нищо лошо. Тръгнаха заедно по улицата и след половин час Рудолф имаше чувството, че я познава от години. Беше дошла съвсем наскоро от Кънектикът. Казваше се Джули, а баща й работеше нещо към електрокомпанията. Имаше по-голям брат, войник във Франция, и заради това беше целунала Рудолф онази вечер — от радост, че войната е свършила, а брат й е жив във Франция, Независимо от причината Рудолф се радваше, че го е целунала, макар че споменът от това първо докосване до устните на непознато момиче го караше да се чувствува неуверено и неловко.
Джули беше луда за музика, обичаше да пее и смяташе, че Рудолф свири прекрасно на тромпет; той почти й беше обещал, че ще я вземе с оркестъра си да пее следващия път в клуба.
Джули казваше, че харесва сериозните момчета, а Рудолф без съмнение беше сериозен. Беше разказал вече на Гретхен за Джули. Обичаше да си повтаря името й: „Джули, Джули…“ Гретхен само се усмихна покровителствено на увлечението му. Тя му подари един син блейзер за рождения ден.
Той знаеше, че майка му ще се разочарова, ако не я изведе на разходка следобед, но сега, когато баща му най-неочаквано бе започнал да се държи толкова добре, може би чудото щеше да стане и той самият щеше да излезе с нея.
Искаше му се да сподели увереността на майка си и на баща си, че ще се издигне в живота. Беше достатъчно интелигентен, за да знае, че интелигентността сама по себе си не е гаранция за нищо. За успеха, който родителите му очакваха, че ще постигне, беше нужно нещо повече късмет, произход, талант. Още не знаеше дали е късметлия. Естествено не можеше да разчита на произхода си, за да Направи кариера, а освен това се съмняваше дали има талант за нещо. Ценеше способностите на другите и проучваше собствените си възможности. Ралф Стивънс, негов съученик, едва успяваше да изкара средни бележки, но беше гениален по математика и си играеше със задачите по висша математика и физика, докато другите се потяха над простата алгебра. Ралф Стивънс имаше талант, който определяше пътя в живота му, Той знаеше какво ще прави, защото можеше да прави едно-единствено нещо.
На Рудолф му се удаваха много неща, но не се беше насочил към нищо определено. Не свиреше лошо на тромпет, но съвсем не си въобразяваше, че е Бени Гудман или Луис Армстронг. От четирите момчета, с които свиреше в оркестъра, две бяха по-добри от него, а другите две не му отстъпваха. Той преценяваше обективно музикалните си способности и знаеше, че в тази област не е нищо особено. И никога нямаше да бъде нещо повече, колкото и упорито да се упражняваше. В спорта беше отличен в една дисциплина — бягане на двеста метра, но ако учеше в гимназията на някой голям град, кой знае дали щяха да го приемат в отбора, докато Стан О’Брайън например, който играеше краен защитник във футболния отбор, трябваше да се моли учителите да му пишат достатъчно високи бележки, за да не го изключат от състезанията. Ha футболното игрище О’Брайън се проявяваше като един от най-способните играчи в целия щат. Можеше да маневрира, да разиграва топката и да прави мигновени пробиви като истински голям спортист, за когото интелигентността не е от никакво значение. Стан О’Брайън имаше предложения за стипендии от много колежи, дори от Калифорния, и ако не се контузеше, сигурно щяха да го изберат в националния отбор и така щеше да се уреди за цял живот. Съчиненията на Рудолф по английска литература бяха по-добри от съчиненията на Санди Хоупъруд, редактора на училищния вестник, който редовно се проваляше на изпитите по естествени науки, но достатъчно беше човек да прочете една статия на Санди, за да разбере, че няма начин той да не стане писател.