Томас още не беше обядвал, затова взе плика със сандвичите, излезе навън, приседна на разнебитения дървен стол, подпрян на сянка о стената на гаража, и се загледа в минаващите коли. Гледката не беше неприятна. Старите коли в паркинга, наредени по диагонал, и ярко оцветените знаменца над тях с изписани цени напомняха за морето. Зад склада за дървен материал, от другата страна на шосето, се простираха кафяво-зелените парцели на околните ферми. Ако човек седеше неподвижно, понасяше по-леко горещината, а самото отсъствие на чичо Харолд предразполагаше Томас да се чувствува добре.
В същност той не беше нещастен в този град. Елизиум, Охайо, беше по-малък от Порт Филип, но много по-благоденствуващ — тук нямаше бедни квартали, не се наблюдаваха и никакви признаци на упадък, които Томас приемаше като естествен елемент на обкръжението си в Порт Филип. Недалеч от града имаше малко езеро с два хотела, отворени през лятото, и вили, чиито собственици живееха през зимата в Кливланд, така че самият град приличаше на поддържан курорт с хубави магазини, ресторанти и забавления — устройваха се продажби на коне и регати за малки платноходки. В Елизиум, изглежда, всички имаха пари, а това беше толкова различно от Порт Филип.
Томас бръкна в плика и извади един сандвич. Той беше грижливо увит в пергаментна хартия. Върху тънко отрязана филия от пресен ръжен хляб имаше парче бекон, листо от маруля и резен домат, полети обилно с майонеза. Напоследък Клотилд, прислужницата на семейство Джордах, му правеше всеки ден различни сандвичи вместо еднообразните комати хляб със салам, които получаваше през първите няколко седмици. Том малко се срамуваше, като гледаше изискания ресторантски сандвич в изцапаните си от грес ръце с черни нокти. Добре, че Клотилд не можеше да го види как яде произведението й. Клотилд беше мълчалива канадка от френски произход, около двадесет и пет годишна, и работеше всеки ден от седем сутринта до девет вечерта, като на всеки две недели ползуваше почивен ден, и то само следобед. Имаше тъжни тъмни очи и черна коса. Мрачната цветова гама на цялата й външност й отреждаше неизбежно по-ниско социално положение в сравнение с предизвикателно русото семейство Джордах, сякаш тя беше специално родена и предназначена да им бъде прислужница.
Вечер, когато Томас излизаше от къщи, за да поскита из града, тя му оставяше по едно парче сладкиш на кухненската маса. Чичо Харолд и танте Елза не можеха, както и собствените му родители, да го задържат след вечеря у дома. Той трябваше да скита. Вечер ставаше неспокоен. Не вършеше нищо особено — понякога играеше на топка под уличните лампи на града или отиваше на кино, след което изпиваше една газирана вода или си намираше момичета. Не завързваше приятелства, за да не му задават неудобни въпроси за Порт Филип, внимаваше много да се държи с всички любезно и откакто беше пристигнал в града, не се беше сбил с никого. Засега нямаше нужда от нови неприятности. Не се чувствуваше нещастен. Чудесно беше, че се е отървал от майка си и от баща си и само при мисълта, че не живее в една къща с тях и не спи на едно легло с брат си Рудолф, му ставаше приятно. А това, че не трябваше да ходи на училище, беше огромно облекчение. Работата в гаража не му тежеше, макар че чичо Харолд се оказа голям досадник, който непрекъснато се караше и вайкаше за нещо. Танте Елза се суетеше около него като квачка и го караше да пие портокалов сок, убедена, че е слаб поради недохранване. Макар и да бяха лигльовци, те му желаеха доброто. Двете момиченца не му се пречкаха.
Никой от съпрузите Джордах не знаеше защо Томас е напуснал дома си. Чичо Харолд подпитваше, но Томас отговаряше уклончиво и каза само, че тъй като не му вървяло в училище, което си беше истина, баща му решил, че ще бъде възпитателно да се научи сам да си изкарва прехраната. Чичо Харолд беше от хората, които ценяха моралната красота на такъв жест — да изпратиш сина си да печели пари. Все пак обаче той се учудваше, че Томас не получава писма от къщи и че след първия телефонен разговор в неделя, когато Аксел му бе казал, че Томас вече е тръгнал, връзките с Порт Филип се прекратиха. Харолд Джордах беше привързан към семейството си, проявяваше прекалена любов към двете си дъщери и обсипваше с подаръци жена си, благодарение на чиито пари беше успял да подреди удобно живота си в Елизиум. Като говореше с Том за Аксел Джордах, чичо Харолд обясняваше с въздишка разликите в характера на двамата братя: „Аз мисля, Том — казваше чичо Харолд, — че всичко дойде от раняването. Баща ти го понесе много тежко. Това го озлоби. Сякаш никой преди него не е бил раняван.“