Родителите на Джули й позволяваха да остава до късно в събота вечер, защото имаха доверие на Рудолф. Той беше роден да се харесва на всички родители. И с пълно основание. Но ако тя попаднеше в лапите на някой първокурсник-пияница, който само се натиска по дансинга и дрънка глупости, кой знае каква неприятност може да й се случи. Отказът й да танцува беше едно обещание, едно доказателство, че между двамата има нещо, което ги свързва здраво като годежен пръстен.
Рудолф изсвири трите такта, с които оркестърът обявяваше петнадесетминутна почивка, остави тромпета си и даде знак на Джули да излезе с него на чист въздух. Всички прозорци на бараката бяха отворени, но вътре беше горещо и влажно като в някоя долина на Конго.
Докато вървяха под дърветата към паркираните коли, Джули го държеше за ръка. Сухата й, топла и мека длан му беше безкрайно скъпа. Просто не му се вярваше, че човек може да изпитва толкова разнообразни усещания, когато държи ръката на едно момиче.
— Когато свиреше солото — каза Джули, — просто се разтреперах. Също като мида, когато й изстискаш лимон.
Той се засмя на сравнението. Джули също се засмя. Тя имаше цял списък от странни изрази, с които описваше разни свои настроения. „Все едно, че съм катер“ — казваше тя, когато се състезаваше с него в градския плувен басейн. А когато трябваше да стои у дома да мие чиниите и не можеше да отиде на среща с него, казваше: „Чувствувам се като затъмнена луна.“
Те отидоха чак до края на паркинга, колкото се може по-далеч от терасата пред бараката, където хората излизаха на чист въздух. Видяха една паркирана кола, той отвори вратата и тя се вмъкна вътре. Рудолф влезе след нея и затвори вратата. Започнаха да се целуват в тъмното. Целуваха се, без да спрат, вкопчани един в друг. Устата й беше божур, котенце, ментов бонбон, а шията й, която ръката му докосваше — крило на пеперуда. Целуваха се винаги когато можеха, но не правеха нищо повече.
Като удавник, който потъва и се издига, той плуваше сред фонтани, мъгла и облаци. Беше тромпет, който свири своята песен. Целият устремен, влюбен, влюбен… Отлепи устните си от нейните и когато тя облегна главата си на седалката, я целуна по шията.
— Обичам те — каза той. Порази го радостта, която изпита от изричането на тези думи за първи път. Тя притисна страстно главата му към шията си, загорелите й гладки ръце на плувкиня го държаха здраво и ухаеха на кайсии.
Изведнъж вратата се отвори и един мъжки глас каза:
— Какво, по дяволите, правите тук?
Рудолф се изправи и прегърна Джули през рамото като закрилник.
— Говорим си за атомната бомба — каза той хладнокръвно. — Вие какво мислите, че правим? — Беше готов да умре, но да не покаже пред Джули, че е смутен.
Мъжът стоеше откъм страната на Рудолф. Беше много тъмно и Рудолф не можеше да го види. Неочаквано мъжът се разсмя.
— Задай глупав въпрос и ще получиш глупав отговор — каза той. Като се отмести малко, един блед лъч от фенерите, окачени по дърветата, го освети. Рудолф го позна. Руса, гладко причесана коса, светли, разрошени вежди.
— Извинявайте, Джордах — каза Бойлан. В гласа му звучеше насмешка.
Той ме познава, помисли си Рудолф. Откъде ме познава?
— Тази кола по една случайност е моя — каза Бойлан, — но, моля ви, чувствувайте се като у дома си. Не искам да нарушавам отдиха на музиканта. Чувал съм, че жените имат особена слабост към тромпетистите. — Рудолф предпочиташе да чуе тези думи при други обстоятелства и от друг човек. — Аз още няма да си тръгвам — продължи Бойлан. — Искам да пийна нещо. Ще ми окажете чест, ако дойдете с дамата за една последна чашка, след като свършите. — Той леко се поклони, затвори внимателно вратата и се отдалечи по паркинга.
Джули седеше засрамено в другия край на колата, без да помръдне.
— Той ни познава — прошепна тя.
— Познава мен — каза Рудолф.
— Кой е той?
— Казва се Бойлан — отговори Рудолф. — От известната благородна фамилия.
— Охо! — възкликна Джули.
— Охо, разбира се — каза Рудолф. — Желаеш ли вече да си тръгваш? След няколко минути има автобус. — Той искаше да я закриля докрая, макар че не знаеше точно от какво.
— Не — отговори Джули. Гласът й звучеше предизвикателно. — Нямам причини да се крия. Ти имаш ли?
— Аз също.
— Още една целувка. — Тя се притисна до него и протегна ръце. Но този път се целунаха някак вяло. Той вече не плуваше сред облаци.
Излязоха от колата и се върнаха в бараката. Като минаха през вратата, видяха, че Бойлан, седнал в дъното на помещението, с гръб към бара, подпрял се на него с лакти, ги наблюдава. Той им показа, че ги е забелязал, като докосна леко чело с върха на пръстите си.