Рудолф заведе Джули на масата й, поръча й още една лимонада, а после се върна на подиума и започна да нарежда нотите за следващото изпълнение.
Когато в два часа оркестърът изсвири „Лека нощ, дами“ и музикантите започнаха да прибират инструментите си, а последните двойки се оттеглиха от дансинга, Бойлан още стоеше на бара. Среден на ръст, самоуверен мъж, с панталони от сива каша и безукорно изгладено памучно сако. Облеклото му рязко се открояваше сред тениските, кафеникавите военни униформи и празничните тъмносини костюми на младите работници; когато видя, че Рудолф и Джули си тръгват, Бойлан бавно се отправи към тях.
— Вие, деца, имате ли с какво да си отидете в къщи? — попита той.
— Ами — каза Рудолф, на когото обръщението „деца“ никак не му хареса — едно от момчетата е с кола. Обикновено всички се качваме в нея.
Бъди Уестърман вземаше колата на баща си, когато щяха да свирят някъде; на багажника слагаха бас-китарата и барабаните. Ако водеха със себе си и момичета, първо ги изпращаха, а после отиваха в денонощния ресторант и там завършваха вечерта с кренвирши.
— При мен ще ви бъде по-удобно — каза Бойлан. Той хвана Джули подръка и я поведе през вратата.
Като ги видя, че си тръгват, Бъди Уестърман вдигна въпросително вежди.
— Ще ни закарат до града — каза Рудолф на Бъди. — Твоят автобус и без това е препълнен — добави той и се почувствува като предател.
Джули седна между двамата мъже на предната седалка на буика, Бойлан изкара колата от паркинга и пое по шосето за Порт Филип. Рудолф знаеше, че кракът на Бойлан се притиска о крака на Джули. Неговата плът се бе притискала и о голото тяло на сестра му. Цялата тази история му изглеждаше невероятна — тримата наблъскани на същата седалка, на която само преди няколко часа той и Джули се целуваха, но все едно — беше решил да се държи като отракан младеж.
Изпита облекчение, когато Бойлан попита за адреса на Джули и каза, че ще остави първо нея. Значи, нямаше да се наложи да прави сцени, че Бойлан ще остане насаме с Джули. Тя седеше между двамата е необичайна за нея омърлушеност, вперила очи право напред в пътя, който фаровете на буика осветяваха.
Бойлан караше бързо и уверено, надминавайки колите с професионална ловкост, хванал спокойно волана. Рудолф се смути, защото усети, че се възхищава от начина, по който Бойлан шофира. А в това възхищение имаше нещо предателско.
— Съставът ви е добър — каза Бойлан.
— Благодаря — отговори Рудолф. — Трябва ни повече практика и нови аранжименти.
— Чудесно държите ритъма — каза Бойлан. Какъв аматьор. — Просто ми стана мъчно, че вече съм минал възрастта на танците.
Рудолф не можеше да не се съгласи с това признание. Той смяташе, че е смешно и неприлично хората над тридесетте да танцуват. И отново се почувствува виновен, че одобрява каквото и да е, направено или казано от Тиодор Бойлан. Добре, че Бойлан поне не е танцувал с Гретхен, иначе и двамата щяха да станат за смях пред хората. Най-отвратителни са възрастните мъже, които танцуват с млади момичета.
— А вие, госпожице… — Бойлан изчака някой от двамата да каже името й.
— Джули — каза тя.
— Джули чия?
— Джули Хорнбърг — отговори тя, сякаш защищаваше името си, на което много държеше.
— Хорнбърг? Познавам ли баща ви — попита Бойлан.
— Ние живеем отскоро в Порт Филип — каза Джули.
— Той при мен ли работи?
— Не — отговори Джули.
Едно на нула за тях. Щеше да бъде унизително, ако и нейният баща е негов подчинен. Името ти може да е Бойлан, но въпреки това има неща, които са извън твоя контрол.
— Вие, Джули, сигурно също обичате музика? — попита Бойлан.
— Не — отговори неочаквано тя. Джули никак не улесняваше Бойлан с отговорите си, но той, изглежда, не забелязваше това.
— Вие сте очарователно момиче, Джули — каза той. — Като ви гледам, се чувствувам щастлив, защото, макар и да не мога да танцувам, още мога да целувам.
Долен, стар развратник, мислеше си Рудолф. Той опипваше нервно черната калъфка на тромпета си и се канеше да накара Бойлан да спре, за да слязат с Джули. Но ако тръгнеха пеша за града, Джули нямаше да стигне в къщи преди четири часа. Мислено той отбеляза една неприятна черта на характера си. Беше практичен даже когато трябваше да защити честта си.
— Рудолф… Нали Рудолф се казваш?
— Да. — Сестра му явно всичко му е разказала.
— Рудолф, смяташ ли да ставаш професионален тромпетист? — Сега пък Бойлан се държеше като доброжелателен възрастен наставник.
— Не. Не съм достатъчно добър — отговори Рудолф.