— Разумно решение — каза Бойлан. — Музикантите водят жалко съществование. А и ще трябва да общуваш с всякаква измет.
— В това не съм сигурен — отговори Рудолф. Не можеше да отстъпва всеки път на Бойлан. — Не смятам, че хора като Бени Гудман, Пол Уайтман и Луис Армстронг са измет.
— Кой знае? — каза Бойлан.
— Те са артисти — обади се сухо Джули.
— Едното не изключва другото, дете — засмя се леко Бойлан. — Рудолф, а какво смяташ да правиш? — попита той, пренебрегвайки Джули.
— Кога? Тази вечер ли? — Рудолф разбра, че Бойлан го пита за бъдещите му планове, но нямаше намерение да му разправя много за себе си. През главата му мина смътната мисъл, че цялата информация един ден може да се използува срещу самия него.
— Тази вечер се надявам, че ще си отидеш в къщи и ще се наспиш хубаво, а ти напълно си заслужил тази почивка след толкова тежък труд — каза Бойлан.
Рудолф се ядоса, че Бойлан говори така превзето. С езика на измамата. Пълен с клопки.
— Искам да кажа, какво смяташ да правиш по-нататък, с какво ще се занимаваш? — обясни Бойлан.
— Още не знам — каза Рудолф. — Първо трябва да постъпя в колеж.
— О, ще учиш в колеж? — Бойлан явно се изненада и в гласа му прозвуча снизхождение.
— Защо да не учи в колеж? — каза Джули. — Той е пълен отличник. Неотдавна го приеха в „Ариста“.
— Така ли? — каза Бойлан, — Простете моето невежество, но какво е точно „Ариста“?
— Почетно научно дружество — отговори Рудолф, опитвайки се да избави Джули от неловкото положение. Не му се искаше да го защищават така детински. — Нищо особено — добави той. — На практика всеки, който може да чете и да пише…
— Знаеш, че се изисква много повече — прекъсна го Джули, стиснала разочаровано устни, че той така се самоподценява. — Там са най-добрите ученици от цялото училище. Ако аз бях в „Ариста“, нямаше така да злословя.
„Злословя“, помисли си Рудолф, сигурно е ходила с някое момче южняк, от Кънектикът. Жегна го съмнение.
— Сигурен съм, че това е голяма чест, Джули — каза Бойлан помирително.
— Да, голяма е — не отстъпваше тя.
— Рудолф просто скромничи — каза Бойлан. — Обикновена мъжка престорена скромност.
Сега атмосферата в колата стана напрегната, Джули седеше между Бойлан и Рудолф, ядосана и на двамата. Бойлан протегна ръка и пусна радиото. Апаратът запращя и гласът на говорителя, който четеше новините, долетя в тъмната нощ. Някъде станало земетресение. Бяха включили късно радиото и не чуха къде. Стотици убити, хиляди останали без дом в тази неизвестна, свистяща тъмнина, известяваха движещите се с шеметна скорост радиовълни.
— А човек си мисли, че сега, когато свърши войната, господ ще си даде малко почивка — каза Джули.
Бойлан я погледна изненадано и изключи радиото.
— Господ никога не си дава почивка — каза той. Стар лицемер, помисли си Рудолф. Да говори за господ след всичко, което е направил.
— В кой колеж смяташ да отидеш, Рудолф? — питаше Бойлан, полуобърнал лице към закръглените, стегнати, малки гърди на Джули.
— Още не съм решил.
— Това е много важно — каза Бойлан. — Хората, които ще срещнеш в колежа, могат да променят целия ти живот. Ако искаш, ще кажа някоя и друга дума за теб в моята Alma mater. Сега, когато героите от войната се връщат, на младежите от твоята възраст ще им бъде трудно.
— Благодаря. — За нищо на света не бих приел такова нещо. — Има още няколко месеца, докато си подам документите. Вие в кой колеж сте учили?
— Във „Вирджиния“ — отговори Бойлан. „Вирджиния“, помисли Рудолф презрително. Всеки може да отиде във „Вирджиния“. А той говори така, сякаш е бил в „Харвард“, „Принстън“ или поне в „Амхърст“.
Спряха пред къщата на Джули. Рудолф автоматично погледна към прозореца на мис Льоно в съседната сграда. Прозорецът не светеше.
— Е, пристигнахме, мойто дете — каза Бойлан, а Рудолф отвори вратата и слезе. — Беше ми много приятно да разговаряме.
— Благодаря, че ме докарахте — каза Джули. Тя излезе и изтича покрай Рудолф към дома си.
Рудолф тръгна след нея. В тъмното под терасата можеше да я целуне поне за лека нощ. Джули търсеше ключа си в чантата, навела глава, тъй че конската й опашка закриваше лицето й; той се опита да повдигне брадичката й и да я целуне, но тя рязко се дръпна.
— Подлизурко — каза Джули. — „Нищо особено. На практика всеки, който може да чете и да пише…“ — имитираше го безмилостно тя.
— Джули…
— Хайде, подмазвай се на богатите. — Той никога не беше виждал лицето й толкова бледо и навъсено. — Гаден дъртак. Изрусява си косата. И веждите. Божичко, някои хора са готови на всичко, за да се повозят в кола, нали?