На третия стол в чакалнята седеше една артистка па характерни роли с кожена наметка, макар че температурата на сянка беше тридесет градуса.
Всеки път, когато вратата се отвореше и влезеше нов артист или артистка, секретарката, без да изпусне нито една дума, казваше: „Здравей, миличък.“ Говореше се, че Никълс ще поставя нова пиеса с шест действуващи лица — четирима мъже и две жени.
Мери Джейн Хакет беше високо, слабо момиче с плоски гърди, което си изкарваше прехраната като манекен. Гретхен имаше доста закръглено тяло за манекен. Мери Джейн Хакет можеше да се похвали с участие в две провалили се пиеси на Бродуей, а също така бе играла в една сборна група, сформирана за летния сезон; това й даваше право да говори като ветеран. Тя огледа актьорите, изправени край стената, облегнати небрежно на афишите от стари постановки на Бейърд Никълс.
— Човек си мисли — каза Мери Джейн Хакет, — че след всички тези сензационни успехи, още от прастари времена — божичко, от хиляда деветстотин тридесет и пета година, — Никълс може да си позволи по-голямо помещение вместо този гаден малък капан за мишки. Господи, поне климатична инсталация да имаше. Сигурно не е похарчил и пет цента, откакто е започнал да печели. Не знам какво търся тука. Той ще умре, ако трябва да ти плати малко повече от минималното, а освен това ти държи лекции за това как Франклин Д. Рузвелт разорил страната ни.
Гретхен погледна притеснено към секретарката. Помещението беше толкова малко, че нямаше начин тя да не е чула Мери Джейн. Но секретарката продължаваше да пише с упорито равнодушие и да се сражава с английския език!
— Погледни само какви са късаци — кимна тя с глава към младежите. — И до рамото не ми стигат. Докато не почнат да пишат пиеси, в които героините стоят на колене и през трите действия, няма надежда да получа работа. Това ли е американският театър, боже мой! Мъжете са лилипути, а ако случайно са по-високи от метър и седемдесет, непременно са педерасти.
— Ах, колко е зла тази Мери Джейн — обади се един висок младеж.
— Ти кога си целунал момиче за последен път? — попита го Мери Джейн.
— В хиляда деветстотин двадесет и осма година — отговори младежът. — За да отпразнувам избирането на Хърбърт Хувър.
Всички в стаята се засмяха добродушно. С изключение на секретарката. Тя продължаваше да пише на машината.
Макар че още не си беше намерила работа, Гретхен харесваше този нов свят, в който попадна. Всички разговаряха помежду си, всички се обръщаха един към друг по име; Алфред Лънт беше Алфред за всеки, който беше участвувал с него в една пиеса, дори само с две реплики в началото на първо действие; всички си помагаха. Ако някое момиче чуеше, че се търси изпълнителка за дадена роля, веднага казваше на приятелките си и даже им услужваше с подходяща рокля за конкурса. Човек се чувствуваше като член на гостоприемен клуб и правото на вход зависеше не от произхода или от парите, а от младостта, амбицията и вярата в собствения талант и в таланта на другите.
В приземния етаж на дрогерията „Уолгрийн“, където всички се събираха и се наливаха с кафе, се разменяха мнения, развенчаваха се успехи, пародираха се актьори, ползуващи се с голям успех, оплакваше се смъртта на Груповия театър. Гретхен вече беше влязла в този кръг и обсъждаше така свободно, както всички, колко тъпи са критиците, как трябва да се изпълнява ролята на Тригорин в „Чайка“, как никой сега не играе като Лорет Тейлър, как някои режисьори се опитват да легнат с всяко момиче, което влезе в кабинета им. След два месеца, прекарани в обкръжението на тези млади хора, по чийто говор можеше да се познае дали са от Джорджия, Мейн, Тексас или Оклахома, тя почти забрави бедняшките улици на Порт Филип — те се появяваха само като далечна точка на хоризонта на спомените й.
Сутрин тя спеше до десет часа, без да изпитва угризения. Ходеше в квартирите на млади мъже и стоеше там до зори да репетира, без да се тревожи какво ще си помислят хората. Една лесбийка от общежитието, където Гретхен живееше, докато си намери работа, се опита да я ухажва, но въпреки това двете си останаха добри приятелки и понякога обядваха заедно или ходеха на кино. Три пъти седмично взимаше уроци по балет, за да се научи как да се движи грациозно по сцената; сега тя ходеше по съвсем нов начин, като държеше главата си съвършено неподвижна, така че можеше да закрепи на нея чаша с вода дори когато се качва и слиза по стълби… Бившата балерина, която даваше уроците, наричаше това движение първична простота.