— Ах, тези момичета, които са тук съвсем отскоро — продължи Абът. — Може ли да седна в скута ви?
— Уили! — каза Мери Джейн.
Гретхен се разсмя, а заедно с нея се разсмя и Абът. Той имаше бели, равни, малки зъби.
— Като дете ми липсваха майчините ласки.
Вратата на кабинета се отвори и се появи мис Саундърс.
— Мис Джордах — каза тя, — мистър Никълс може да ви приеме.
Гретхен се изправи, изненадана, че мис Саундърс помни името й. Тя идваше в кантората на Никълс само за трети път. Никога досега не беше разговаряла с Никълс. Оправи нервно гънките на роклята си и тръгна към междинната летяща врата, която мис Саундърс държеше отворена.
— Поискайте хиляда долара на седмица и десет процента от общата печалба — каза Абът.
Гретхен мина през вратата и се запъти към кабинета на Никълс.
— Всички останали могат да си вървят — каза мис Саундърс. — Мистър Никълс има среща след петнадесет минути.
— Чудовище — каза изпълнителката на характерни роли с кожената наметка.
— Аз просто върша служебните си задължения — заяви мис Саундърс.
Гретхен бе обзета от противоречиви чувства. Радост и страх от перспективата, че ще я пробват за роля. Угризения пред другите, защото са пренебрегнати, а тя е предпочетена. Яд, защото сега Мери Джейн щеше да си тръгне с Уили Абът. Обстрелван от зенитните оръдия над Берлин.
— Ще се видим после — извика Мери Джейн, но не уточни къде. Абът не каза нищо.
Кабинетът на Никълс беше малко no-голям от чакалнята. Голи стени, бюрото отрупано с ръкописи на пиеси в папки от изкуствена кожа. Имаше три жълтеникави кресла с дървени облегалки, а прозорците бяха потънали 6 прах. Кабинетът сякаш беше на човек, чиито работи не вървят добре и който с мъка успява да плати наема за помещението на всяко първо число от месеца.
Когато тя влезе, Никълс стана и каза:
— Много любезно от ваша страна, че имахте търпението да почакате, мис Джордах. — Посочи с ръка стола до бюрото си.
Гретхен седна и чак тогава седна и той. Дълго я гледа мълчаливо, изучавайки я с мрачно изражение на лицето като човек, на когото предлагат картина със съмнителна автентичност. Тя беше много нервна и се страхуваше, че коленете й треперят.
— Предполагам — започна Гретхен, — че искате да знаете какъв опит имам. Не е кой знае…
— Не — прекъсна я той. — Засега не е важно какъв опит имате в театъра. Мис Джордах, ролята, за която искам да ви пробвам, е, откровено казано, малко несериозна. — Той поклати печално глава сякаш от жал към самия себе си заради абсурдните неща, които професията му го принуждаваше да върши. — Кажете, бихте ли приели да играете с бански костюм? По-точно с три бански костюма.
— Ами… засмя се тя неуверено. — Зависи. Глупачка. От какво да зависи? От размера на банския костюм? От размера на ролята? От разбера на бюста й? Сети се за майка си. Тя никога не ходеше на театър. За щастие.
— Ролята за съжаление е без реплики — каза Никълс. — Момичето просто минава три пъти по сцената, по веднъж във всяко действие и всеки път с различен бански костюм. Действието на пиесата се развива в един морски клуб.
— Разбирам — отговори Гретхен. Хвана я яд на Никълс, защото заради него остави Мери Джейн да тръгне с Уили Абът из града. Капитане, капитане… Шест милиона души. В асансьор да се качиш, никой вече не може да те намери. Й всичко това за какво — за да мине по сцената. Почти гола.
— Момичето е символ, или поне така казва драматургът — продължи Никълс, водил дълга и безуспешна борба с казуистиката на упорития автор. — То е символ на младост, на чувствена красота, на вечната загадка — жената. На отчайващата ефимерност на плътта. Цитирам автора. Когато момичето минава по сцената, всеки мъж от публиката трябва да си каже: „Божичко, защо съм женен?“ Пак цитирам. Имате ли бански костюм?
— Ами… мисля, че имам. — Тя кимна, ядосана този път на себе си. — Разбира се, че имам.
— Може ли да дойдете в пет часа в театър „Беласко“ с банския костюм? Авторът и директорът ще бъдат там.
— Добре, в пет часа — кимна тя. Сбогом, Станиславски. Усети, че започва да се изчервява. Лицемерка. Работата си е работа.
— Много любезно от ваша страна, мис Джордах.
Никълс се изправи уморено. Тя също стана. Той я изпрати до вратата. В чакалнята нямаше никой освен мис Саундърс, която продължаваше усилено да трака на машината.
— Извинете — измърмори Никълс и влезе в кабинета си.
— Довиждане — каза Гретхен, минавайки край мис Саундърс.
— Довиждане, миличка отговори мис Саундърс, без да вдигне глава. Тя миришеше на пот. „Ефимерност на плътта. Цитирам.“