Гретхен излезе в коридора. Докато червенината по лицето й не изчезна, не повика асансьора.
Когато асансьорът най-сетне пристигна, в него имаше един младеж, който държеше в ръце униформа на офицер от Конфедерацията и кавалерийска сабя в ножница. На главата си беше сложил униформена плъстена шапка с широка периферия, украсена с пера. Тя контрастираше рязко с изострените, груби черти на типичната му нюйоркска физиономия.
— Никога ли няма да свършат тези войни? — каза той дружелюбно, когато Гретхен влезе в асансьора.
В малката, оградена с решетки кабина беше задушно и тя усети, че по челото й избива пот. Изтри лицето си с една книжна носна кърпичка.
Излезе на улицата — по бетонната настилка се редуваха геометрични фигури от ярка нажежена светлина и сенки. Отпред до входа на сградата стояха Абът и Мери Джейн и я чакаха. Тя се усмихна. В този град имаше шест милиона души. Но какво от това. Нали те двамата я чакаха.
— Най-добре ще е да отидем да обядваме — предложи Уили.
— И аз умирам от глад каза Гретхен.
Тръгнаха по сенчестия тротоар на улицата двете високи момичета вървяха от двете страни на дребния, наперен капитан — та нали и други пълководци са били с нисък ръст, например Наполеон, Цезар, а може би и Тимур.
Тя се оглеждаше гола в огледалото на гримьорната стая. Предишната неделя беше ходила на плаж с Мери Джейн и с двама младежи и сега раменете, ръцете и краката й бяха леко загорели. Вече не носеше колан за жартиери, за да пести чорапи през лятото, и затова по гладките й бедра не личаха грозните следи от впити ластици. Загледа се в гърдите си. „Искам да видя какъв вкус има с уиски.“ На обяд с Мери Джейн и с Уили изпи две водки. Уили обичаше да пие. Тя облече червения си бански. В долнището му имаше песъчинки, останали от плажа. Отдалечи се от огледалото, после пак пристъпи към него, като се изучаваше критично. Вечната загадка — жената. Походката й беше твърде спокойна и плавна. Не бива да забравя за първичната простота. Уили и Мери Джейн я чакаха в бара „Алгон-куин“, за да разберат какво е станало. Гретхен пак закрачи пред огледалото, този път по-предизвикателно. На вратата се почука.
— Мис Джордах — каза помощник-режисьорът, — готова ли сте, чакаме ви.
Като отвори вратата, тя пак се изчерви. За щастие сцената беше така ярко осветена, че едва ли някой щеше да забележи.
Тръгна след помощник-режисьора.
— Просто минете няколко пъти напред-назад каза той.
Някъде към десетия ред в затъмнената зала седяха неясни фигури. Подът на сцената не беше изметен и голите тухли на задната стена приличаха на римски развалини. Имаше чувството, че зачервеното й лице можеше да се види чак от улицата.
— Мис Гретхен Джордах — оповести помощник-режисьорът към тъмната като морска бездна зала. Сякаш запрати бутилка със съобщение към столовете, превърнали се в нощни вълни. Ето че се понесох по течението. Искаше й се да избяга.
Тръгна по сцената. Имаше чувството, че изкачва планина. Привидение в бански костюм.
От залата не се чуваше никакъв звук. Върна се обратно. Пак никакъв звук. Прекоси още два пъти сцената; боеше се, че в босите й крака ще се забие някоя тресчица.
— Много ви благодаря, мис Джордах — чу се унилият глас на Никълс, който прозвуча съвсем слабо в празния театър. — Това е достатъчно. Ако се отбиете утре в кантората, ще уредим договора.
Оказа се, че цялата работа била толкова проста. Тя изведнъж спря да се изчервява.
Уили чакаше сам в „Алгонкуин“ — седнал с изпънати рамене на висок стол до малкия бар, той пиеше уиски сред зеленикавия полумрак, който неизменно цареше в помещението. Когато тя влезе с гумираната плажна чанта, в която носеше банския си, Уили се завъртя на стола, за да я поздрави.
— Тази красавица прилича на красавицата, която току-що е получила ролята на Вечната загадка — жената в театър „Беласко“ — каза той. — Цитирам. — По време на обяда всички се бяха смели, когато Гретхен разказваше за разговора си с Никълс!
Гретхен седна на съседния стол.
— Прав си — каза тя. — Пред теб е бъдещата Сара Бернар.
— Тя никога не би могла да се справи с тази роля — каза Уили. — Единият и крак е бил дървен. Ще пием ли шампанско?
— Къде е Мери Джейн?
— Отиде си. Имала среща.
— Тогава ще пием шампанско. — И двамата се разсмяха.
Барманът остави чашите пред тях и те пиха за здравето на Мери Джейн. Прекрасно, че я няма. Гретхен пиеше шампанско за втори път през живота си. Спомни си смълчаната, пищно обзаведена стая в четириетажната къща в страничната уличка, спомни си огледалото и красивата проститутка с бебешко лице, излегната победоносно на широкото легло.