— Имаме голям избор — каза Уили. — Можем да стоим тук и да пием вино цяла нощ. Можем да отидем някъде да вечеряме. Можем да се отдадем на любов. Можем да отидем на една забава на Петдесет и шеста улица. Обичаш ли да ходиш по забави?
— Бих отишла с удоволствие — каза Гретхен. Направи се, че не е чула предложението да се отдадат на любов. Очевидно това беше шега. Уили се шегуваше с всичко. Тя имаше чувството, че даже през войната, в най-тежките моменти, той си е правил шега с избухващите снаряди, с падащите самолети с горящи крила. Пред очите й минаваха кадри от кинопрегледи, от военни филми. „Лейтенант се прежали днес, момчета. Сега е мой ред.“ Дали е било така? Ще го разпита някой път, когато го опознае по-добре.
— Значи, отиваме на забава — каза той. — Няма защо да бързаме. Тя ще продължи цяла нощ. А сега, преди да се впуснем в безумния вихър на удоволствието искам да науча нещо за теб. — Уили отново напълни чашата си с шампанско. Ръката му леко трепереше и бутилката подрънкваше мелодично по ръба на чашата.
— Какво например?
— Ами да започнем от самото начало — каза той. — Местожителство?
— Общежитието на Християнския съюз на младите жени.
— О, господи! — изпъшка той. — Ако си облека някоя фуста, мога ли да мина за млада християнка и да си взема стая до твоята? Аз съм дребничък и брадата ми е светла. Мога да взема назаем една перука. Баща ми винаги е искал да има дъщери.
— Страхувам се, че няма да можеш — каза Гретхен. — Старата портиерка различава от цял километър кой е мъж и кой е жена.
— Да продължим по-нататък. Имаш ли си приятел?
— В момента не — отговори тя след леко колебание. — А ти?
— Според Женевската конвенция военнопленникът е длъжен да съобщи само името си, чина и личния си номер. — Той се засмя и сложи ръката си върху нейната. — Обаче аз ще ти разкажа всичко. Ще разкрия душата си. Ще ти разкажа поред нещата — как още като бебе в люлката исках да убия баща си, как до тригодишна възраст не ме отделиха от майчината гръд, как през лятото ние момчетата се забавлявахме зад обора с дъщерята на съседите. — Изведнъж лицето му стана сериозно, той отметна с ръка косата си и откри изпъкналото си чело. — И още нещо, което, все едно, ще научиш рано или късно — каза той. — Аз съм женен.
Шампанското щипна гърлото й.
— Докато се шегуваше, ми беше по-приятно — каза тя.
— И на мен също — отговори той сдържано. — Но все пак картината не е толкова мрачна. Сега уреждам развода. Докато съпругът играел на войници, съпругата си намерила други развлечения.
— Къде е тя? Съпругата ти. — Думите едва излизаха от устата й, сякаш бяха от олово. Това е абсурдно, помисли си тя. Аз го познавам само от няколко часа.
— В Калифорния — отговори той. — В Холивуд. Изглежда, имам слабост към артистките.
Та това е друг континент. Знойни пустини, непроходими планински върхове, плодородни долини. Красива, необятна Америка.
— Откога си женен?
— От пет години.
— Впрочем на колко години си? — попита тя.
— Ще обещаеш ли, че няма да ме зарежеш, ако ти кажа истината?
— Не ставай глупав. На колко години си?
— Цели двадесет и пет — отговори той. — О, господи!
— Не бих ти дала повече от двадесет и три. — Гретхен учудено поклати глава. — Каква е тайната ти?
— Пиянство и бурен живот — каза Уили. — Моето нещастие се дължи на лицето ми. Приличам на момче, което рекламира юношеско облекло на някой магазин за конфекция. Двадесет и две годишни жени се срамуват да се появят с мен на публично място. Когато станах капитан, командирът каза: „Уили, получаваш златна звезда, защото си бил послушен в училище този месец.“ Може би трябва да си пусна мустаци.
— Мъничкият Уили Абът — каза Гретхен. Младежкият му вид й действуваше успокояващо. Спомни си за Теди Бойлан, за неговата отблъскваща застаряваща плът. — Какво си работил преди войната? — попита тя. Искаше да научи всичко за него. — Откъде познаваш Бейърд Никълс?
— Работих при него в няколко постановки. Аз съм рекламен агент. Това е най-лошата професия на света. Занимавам се с театрална реклама. Желаеш ли снимката ти да излезе във вестника, момиченце? — каза той с искрено отвращение. Ако искаше да изглежда по-възрастен, нямаше защо да си пуска мустаци. Достатъчно беше само да говори за професията си. — Като постъпих в армията, смятах, че съм се отървал от работата си. Но там ми проучиха досието и ме изпратиха в информационния отдел. Би трябвало да ма арестуват за това, че нося офицерско звание. Искаш ли още малко шампанско? — Той наля и на двамата: бутилката отново иззвънтя досадно при допира с чашите; пожълтелите от никотина пръсти леко трепереха.