— Но нали си бил в Европа? Нали си летял? — каза тя. По време на обяда той им беше разказвал за Аглия.
— Само няколко пъти. Колкото да получа медал, за да не се чувствувам неудобно в Лондон. Летях като пътник. Възхищавах се как воюват другите.
— Но все пак можеха да те убият. — Потиснатостта му я смущаваше и тя искаше да я разсее.
— Много съм млад, за да умирам, полковник — засмя се той. — Допий си шампанското. Целият град ни чака.
— Кога ще се уволниш от армията?
— Сега съм в безсрочен отпуск — отговори той. — Нося униформата, защото с нея ме пускат безплатно на представления. Освен това два пъти седмично трябва да ходя в болницата на Стейтън Айлънд, за да ми лекуват гърба, и ако не съм с униформата, никой няма да ми повярва, че съм капитан.
— Да те лекуват ли? Ранен ли си бил?
— Не точно. Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата. Направиха ми малка операция на гръбнака. След двадесет години ще разправям, че белегът е от шрапнел. Изпи ли си всичко като послушно момиченце?
— Да — отговори Гретхен.
Навсякъде ранени. Арнълд Симс в тъмночервения си халат, седнал на масата, загледан в крака си, с който вече не можеше да тича. Толбът Хюс с простреляното гърло, умиращ тихо на леглото си. Собственият й баща, окуцял от предишната война.
Уили плати сметката и двамата излязоха от бара. Гретхен се чудеше как може да върви толкова изправен, след като гръбнакът му е пострадал.
Като излязоха на улицата, Ню Йорк бе обгърнат от светлолилав здрач. Горещината, която излъчваха напечените каменни сгради през целия ден, сега беше намаляла и действуваше като благоуханен полъх; те тръгнаха хванати за ръка, галени от лек ветрец. Във въздуха се носеше цветен прашец. Почти пълната луна плуваше на притъмнялото небе, над извисилите се сгради, сякаш направена от бял порцелан.
— Знаеш ли какво харесвам в теб? — попита Уили.
— Какво?
— Това, че не поиска да се върнеш в къщи и да се преоблечеш, когато казах, че отиваме на забава.
Тя не сметна за нужно да му обяснява, че е облякла най-хубавата си рокля и няма какво друго да си сложи. Роклята й беше памучна, синя като метличина, с кончета от горе до долу, с къси ръкави, пристегната с червен платнен колан. Беше я облякла след обяда, когато се върна в общежитието да си вземе банския костюм. Струваше шест долара и деветдесет и пет цента. Единственият тоалет, който си беше купила, откакто живееше в Ню Йорк.
— Може би ще те изложа пред приятелите ти? — попита тя.
— Много от приятелите ми ще ти поискат тази вечер телефона — каза той.
— Да им го дам ли?
— Само ако те заплашват със смъртно наказание — каза Уили.
Тръгнаха бавно по Пето авеню, като се спираха пред всички витрини. На една от тях бяха изложени спортни сака от туид.
— Представям си как ще изглеждам в такова сако — каза Уили. — Ще ме прави много по-едър. Ще приличам на груб чифликчия с дебели вълнени дрехи.
— Ти не си груб — каза Гретхен. — Аз си представям, че си нежен.
— Такъв ще бъда — отговори Уили.
Спряха пред една книжарница и се загледаха в книгите. На витрината бяха изложени най-новите пиеси. Одетс, Хелман, Шъруд, Кауфман и Харт.
— Това е литературният живот — каза Уили. — Трябва да ти направя едно признание. Пиша пиеса. Като всички театрални рекламни агенти.
— Един ден и тя ще стои на витрината — каза Гретхен.
— Дай боже да стои на витрината — отговори той. — А ти добра артистка ли си?
— Аз изпълнявам само една роля. Вечната загадка — жената.
— Цитирам — добави той. И двамата се засмяха. Знаеха, че шегата е глупава, но тя си беше само тяхна и затова я харесваха.
Като стигнаха на Петдесет и пета улица, завиха по нея. Точно в този момент пред „Сейнт Реджис“ от таксита слизаха двама младоженци и придружаващите ги близки и роднини. Булката беше много млада и много стройна — като бяло лале. Младоженецът, млад лейтенант от пехотата, нямаше никакви нашивки, никакви отличия, по лицето му имаше следи от порязване с бръснач; изглеждаше съвсем неопитен и недокоснат от войната.
— Бъдете благословени, деца мои — каза Уили, когато минаха край тях.
Младоженката се усмихна и преливаща от радост, им прати въздушна целувка.
— Благодаря, сър — каза лейтенантът, като едва се въздържа да не отдаде чест, както изисква уставът.
— Хубава нощ за сватба — каза Уили, когато отминаха. — Температура под тридесет градуса, неограничена видимост, в момента не се води война.
Забавата беше в един дом между Парк Авеню и Лексингтън. Когато пресичаха Парк Авеню на Петдесет и пета улица, на ъгъла зави едно такси по посока към Лексингтън. Вътре седеше сама Мери Джейн. Таксито спря някъде към средата на улицата, Мери Джейн слезе и се затича към една пететажна сграда.