— Долината на насладата — каза той.
— Съблечи се — подкани го тя.
Гледаше го как сваля връзката и разкопчава ризата си. Когато се съблече, видя, че той има медицински корсет с кукички и връзки. Корсетът започваше от раменете му и стигаше под плетения колан на панталоните му. Затова е толкова изправен този млад капитан. „Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата.“ Ето как се наказва тялото на войника.
— Спала ли си някога с мъж, който носи корсет? — попита Уили и започна да развързва връзките.
— Доколкото си спомням — не — отговори тя.
— Нося го само временно — каза той. Явно се смущаваше. — Още два месеца. Поне така ми казват в болницата — и продължи да се мъчи с връзките.
— Да запаля ли лампата? — попита тя.
— В никакъв случай.
Телефонът иззвъня. Те се спогледаха. Никой от двамата не помръдна. Може би ако не мърдат, няма повече да иззвъни.
— По-добре да се обадя — каза той.
— И аз така мисля.
Той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на нощното шкафче до главата й.
— Да?
— Капитан Абът? — Уили държеше слушалката на разстояние от ухото си и тя чуваше всичко съвсем ясно. Говореше някакъв мъж със сърдит глас.
— Да — каза Уили.
— Известно ни е, че в стаята ви се намира една млада дама. — Това царствено „ни“ означаваше, че човекът се обаждаше от далечната тронна зала долу във фоайето на хотела.
— И на мен ми е известно — отговори Уили. — И какво от това?
— Стаята ви е единична — продължи гласът, — може да се заема само от едно лице.
— Добре — отговори Уили. — Дайте ми двойна стая. Кажете ми номера.
— Съжалявам, всички стаи са заети — каза гласът. — До ноември всичко е ангажирано.
— Тогава да приемем, че стаята ми е за двама души — каза Уили. — Пишете го в сметката ми.
— Страхувам се, че не мога да направя такова нещо — отговори гласът. — Стая 777 е единична, само за един човек. Съжалявам, но младата дама ще трябва да напусне хотела.
— Тя не живее в хотела, за да го напуска — отговори Уили. — И не заема никаква стая. Просто ми е на гости. Впрочем тя ми е съпруга.
— Имате ли брачно свидетелство, капитане?
— Скъпа — каза високо Уили и протегна слушалката към Гретхен, — взела ли си брачното ни свидетелство?
— У дома е — отговори Гретхен в слушалката.
— Колко пъти съм ти казвал да не тръгваш никъде без него — извика Уили с тон на раздразнен съпруг.
— Много съжалявам, мили — отговори виновно Гретхен.
— Забравила го е в къщи — каза Уили по телефона. — Ще ви го покажем утре. Ще наредя да го изпратят с бърза поща.
— Капитане, в хотела не се разрешават посещения на млади дами — каза гласът.
— Откога? — попита Уили вече ядосано. — Този вертеп е известен чак до Бангкок като свърталище на сводници, изнудвачи и джебчии, на търговци на наркотици и на крадени вещи. Един честен полицай може да напълни целия нюйоркски затвор само от вашия хотел.
— Имаме нова администрация — каза гласът. — Вече се числим към порядъчните хотели. Създаваме нова репутация на заведението. Ако до пет минути дамата не напусне стаята, аз се качвам горе, капитане.
Гретхен беше станала вече от леглото и се обуваше.
— Недей — каза Уили умолително. Тя му се усмихна нежно.
— Върви по дяволите! — извика Уили по телефона и хлопна слушалката. Той започна да пристяга корсета си, като дърпаше яростно връзките. — Върви после на война, заради разни негодници — каза Уили. — А в този проклет град по това време на нощта не можеш да намериш никаква стая за любов, колкото и пари да предложиш.
Гретхен се засмя. Отначало Уили я погледна гневно, но после и той избухна в смях.
— Следващия път — каза той. — за бога, не забравяй да си носиш брачното свидетелство.
Минаха важно през фоайето, хванати предизвикателно под ръка, все едно, че изобщо не ги бяха изгонили. Половината от хората приличаха на детективи от хотела, така че не се знаеше кой се е обадил по телефона.
Не искаха да се разделят, затова тръгнаха по Бродуей и си купиха оранжада от една лавка — питието им напомняше за тропиците, макар че се намираха толкова далеч на север, после продължиха по Четиридесет и втора улица, влязоха в едно денонощно кино, седнаха сред разни отрепки, сред хора, страдащи от безсъние, перверзни типове и войници, които чакаха автобуса си и гледаха Хъмфри Богарт като дук Манти във „Вкаменената гора“.
Когато филмът свърши, те пак не искаха да се разделят и тръгнаха пеша към общежитието сред смълчаните, празни сгради, които приличаха на крепости, паднали без съпротива.
Вече се зазоряваше, когато се целунаха пред общежитието. Уили погледна с ненавист тъмното масивно здание — една лампа във входа осветяваше пътя на благопристойните млади момичета към техните благопристойни легла.