За десерт Клотилд поднесе ванилен сладолед, който беше направила сутринта, и горещ шоколад. Тя знаеше какво обича любимият й. Беше се обяснила в любов с два сандвича с бекон и домати. Сега, когато любовта е споделена, и храната трябва да бъде по-богата.
— Клотилд — каза Том, — защо работиш тук?
— А къде да работя? — попита тя изненадано. Говореше тихо и винаги с една и съща интонация. Произношението й напомняше, че е от Френска Канада. Често изговаряше някои думи неправилно.
— Където и да е. В някой магазин. Във фабрика. Не като прислужница.
— Обичам домакинската работа. Обичам да готвя — отговори тя. — Не е толкова лошо. Леля ти се държи добре с мен. Цени ме. Благодарна съм й, че ме взе. Дойдох тук преди две години. Не познавах никого, нямах нито цент. Обичам много двете момиченца. Те са винаги толкова чисти. Какво бих могла да работя в магазин или във фабрика? Смятам бавно, а машините ме плашат. Харесва ми, че съм в къща.
— В чужда къща — каза Том. Възмутително беше, че тези двама дебели лигльовци могат да се разпореждат с Клотилд, както си искат.
— Тази седмица — каза тя и го докосна по ръката — къщата е наша.
— Никога не можем да излезем двамата заедно.
— Какво от това? — сви тя рамене. — Какво губим?
— Трябва все да се крием — извика той. Започваше да й се ядосва.
— Какво от това? — Тя отново сви рамене. — Има много неща, за които си струва да се криеш. Не всичко е хубаво, когато е явно. Може би аз обичам тайнствените неща. — Лицето й се озари от лека усмивка, което рядко се случваше.
— Днес… — продължи той упорито, опитвайки се да посее в нея семето на бунта, да разтърси тази хрисима селска покорност. — След такъв банкет… — Той посочи с ръка масата. — Не е редно. Трябва да излезем, да правим нещо, не просто да седим тук.
— Какво можем да правим? — попита тя сериозно.
— В парка има концерт на открито — каза той. — Има и футболен мач.
— Слушам достатъчно музика по грамофона на леля ти Елза — отговори тя. — Ти, ако искаш, иди на мач и после ми кажи кой е победил. На мен ще ми бъде много добре тук, ще оправя и ще те чакам да се върнеш в къщи, Томи.
— Днес не отивам никъде без теб — предаде се той и стана от масата. — Аз ще измия чиниите.
— Няма нужда — каза тя.
— Аз ще измия съдовете — повтори той властно.
— Моят мъж — каза тя и отново се усмихна, без всякаква амбиция, естествена и непресторена.
На другия ден, когато се връщаше от гаража с раздрънкания си велосипед, Том мина край градската библиотека. Най-неочаквано спря, подпря колелото на перилата и влезе вътре. Той не четеше почти нищо, даже и спортните страници на вестниците, и никога не посещаваше библиотеки. Може би правеше това в знак на протест срещу брат си и сестра си, които вечно седяха със забити в книгите носове и пълнеха главите си с невероятни фантазии.
Тишината в залата и библиотекарката, която огледа неодобрително изцапаните му със смазка дрехи, го смутиха и той тръгна между рафтовете, без да знае коя от хилядите книги съдържа нужната му информация. Накрая трябваше да отиде при библиотекарката, седнала на бюрото.
— Извинете — каза той. С припряно, рязко движение на китката си тя подпечатваше фишове, осъждайки на вечен затвор книгите.
— Какво обичате? — погледна го тя неприветливо. Явно познаваше от пръв поглед кой не обича да чете книги.
— Искам да прочета нещо за свети Себастиан — каза той.
— Какво искате да прочетете за него?
— Каквото и да е — отговори той й съжали, че е дошъл.
— Вижте в Британската енциклопедия — отговори жената. — В справочната зала. Томът от САРС до СОРК. — Тази дама явно си разбираше от работата.
— Много ви благодаря, госпожо. — Той реши, че отсега нататък ще се преоблича в гаража и ще измива със сапун поне горния слой мръсотия от кожата си. И на Клотилд ще й бъде приятно. Няма смисъл да се отнасят към теб като с куче, когато това може да се избегне.
Загуби десет минути, за да намери Британската енциклопедия. Извади тома САРС — СОРК, занесе го на една маса и взе да го прелиства — Сеа… Себастиа-но дел Пиомбо.
Ето го. „Себастиан, св., християнски мъченик, чийто празник е на двадесети януари.“ Само един параграф. Значи, не е бил чак толкова важна личност.
„След като стрелците помислили, че е умрял и го оставили, четеше Том, една набожна жена, Ирина, дошла през нощта да вземе тялото му и да го погребе, но като видяла, че още е жив, го занесла у дома си, където превързала раните му. Още неоздравял напълно, той побързал да се яви пред императора, който заповядал да го бият до смърт с пръчки.“