— Ще влезем тук. — Бойлан отвори високата двукрила врата с дърворезба, която водеше към всекидневната. — Надявам се, че Пъркинс е имал добрината да запали камината. Тази къща е студена и в най-топлите дни. В най-добрия’ случай тук е вечна есен. А в ден като днешния, когато въздухът е влажен, човек може да се вкочани.
Да, човек може, човек може, мислеше Рудолф, минавайки бос през вратата, която Бойлан държеше отворена. Човек може и с един скок да офейка оттук.
За първи път в живота си Рудолф влизаше в толкова голяма стая. Вътре съвсем не беше мрачно като есен. На високите прозорци се спускаха тъмночервени плюшени завеси, по стените имаше лавици с книги, много картини — портрети на дами с румени лица и тоалети от деветнадесети век, на солидни, възрастни мъже с бради и големи напукани маслени платна. Рудолф позна, че това са пейзажи от околната долина на Хъдсън, когато наоколо е имало само поля и гори. Върху един роял лежаха разпръснати много албуми с ноти, а до стената имаше масичка с бутилки. Имаше също така едно огромно меко канапе, няколко дълбоки кожени кресла и масичка, отрупана със списания. Грамадният персийски килим в бледи тонове сякаш беше тъкан преди стотици години и в неопитните очи на Рудолф той изглеждаше износен и протъркан. Пъркинс наистина беше запалил огън в голямата камина. Три пъна пращяха върху масивни железни триножници, а шест или седем лампи хвърляха мека вечерна светлина из цялата стая. Рудолф веднага реши, че един ден и той ще живее в такава стая.
— Прекрасна стая — възхити се искрено той.
— Прекалено голяма за сам човек — отговори Бойлан. — Понякога дори ме плаши. Ще налея по едно уиски.
— Благодаря — каза Рудолф. Спомни си как сестра му поръчваше уиски в „Порт Филип Хаус“. Сега тя беше в Ню Йорк заради този човек. За добро или за лошо? Пишеше, че вече има работа. Като артистка. Щяла да му съобщи кога ще се играе пиесата. Имала нов адрес. Вече не живеела в общежитието. Молеше го да не казва на майка им и баща им. Получавала шейсет долара седмично.
— Нали искаше да се обадиш? — каза Бойлан, наливайки уискито. — Телефонът е на масичката до прозореца.
Рудолф вдигна слушалката и зачака да се обади телефонистката. Красива руса жена с демодирана прическа му се усмихваше от една снимка в сребърна рамка на рояла.
— Номерът, моля — каза телефонистката.
Рудолф каза номера на Джули. Надяваше се, че тя няма да си бъде в къщи и той само ще помоли да и предадат, че се е обаждал. Страхливец. Още една черна точка в оценката му за характера.
След второто иззвъняване Джули се обади.
— Джули… — започна той.
— Руди! — Радостният й глас му подействува като укор. Поне Бойлан да не беше в стаята.
— Джули — продължи той, — искам да ти кажа за тази вечер. Нещата се промениха…
— Какво се е променило? — попита тя хладно. Странно как гласът на едно толкова красиво момиче като Джули, което пее като чучулига, може в миг да се промени и да прозвучи рязко и пискливо.
— В момента не мога да ти обясня, но…
— Защо не можеш да ми обясниш в момента?
Той погледна Бойлан, застанал с гръб към него.
— Просто не мога — повтори той. — Но защо да не го отложим за утре вечер? Дават същия филм и…
— Върви по дяволите! — извика тя и затвори телефона.
Рудолф онемя за момент поразен. Как може едно момиче да бъде толкова… толкова грубо?
— Чудесно, Джули — каза той в замлъкналата слушалка. — Ще се видим утре. Довиждане. — Добре го изиграх, помисли си Рудолф и затвори телефона.
— Ето ти чашата — извика Бойлан от другия край на стаята. Той не каза нито дума за телефонния разговор.
Рудолф отиде при него и взе чашата.
— Наздраве — каза Бойлан и отпи.
Рудолф не можа да си наложи да каже наздраве, но питието го затопли и вкусът му не му се стори чак толкова неприятен.
— Това е първото ми питие за деня — каза Бойлан, разклащайки чашата, за да разтопи леда в нея. — Благодаря ти, че остана. Не обичам да пия сам, а имах нужда да глътна нещо. Днешният ден се оказа, много досаден. Заповядай, седни. — Той посочи едно от големите кресла до камината. Рудолф седна, а Бойлан остана прав, облегнат на полицата на камината. На нея имаше една порцеланова статуетка на строен вихрен кон. — Цял следобед тук бяха някакви си застрахователни агенти — продължи Бойлан. — Във връзка с онзи глупав пожар, който стана в Деня на победата. По-точно в нощта. Ти видя ли горящия кръст?
— Само чух за това — отговори Рудолф.
— Странно защо са избрали точно моето имение — каза Бойлан. — Не съм католик, нито пък негър или евреин. Местните куклуксклановци явно са били зле осведомени. Застрахователните агенти все ме питат имам ли някакви врагове. Ти чул ли си да се говори нещо из града?