— Не — отговори Рудолф предпазливо.
— Сигурно имам. Врагове, искам да кажа. Само че те не се разкриват — продължи Бойлан. — Жалко, че кръстът не е бил по-близо до къщата. Какво щастие, ако този мавзолей беше изгорял, Но ти не пиеш.
— Аз пия бавно — каза Рудолф.
— Дядо ми е построил този дом за вечни времена — каза Бойлан. — И аз съм принуден да изживея дните си тук. — Той се засмя. — Извинявай, че приказвам толкова много. Но рядко ми се удава възможност да разговарям с някой, който има поне малка представа от това, което говоря.
— Но защо тогава живеете тук? — попита Рудолф, търсейки логично обяснение, присъщо за младостта.
— Защото съм осъден — отговори Бойлан о престорено мелодраматичен глас. — Прикован съм към скалата и птицата кълве черния ми дроб. А това знаеш ли откъде е?
— „Прометей“.
— Виж ти! И пак от училище?
— Да. — На Рудолф му се искаше да извика: „Много неща знам, господинчо.“
— Не се поддавай на влиянието на родителите си — каза Бойлан. Той беше изпразнил набързо чашата си и сега се готвеше да си налее втори път. — Един ден човек си плаща за надеждите, които са му възлагали. Твоят род очаква ли много от теб, Рудолф? Имаш ли род, чиито очаквания не бива да разочароваш?
— Нямам никакъв род — отговори Рудолф.
— Това се казва истински американец — заяви Бойлан. — А, ето и ботушите.
Пъркинс беше влязъл в стаята с чифт високи гумени ботуши, с една хавлиена кърпа и чифт светлосини вълнени чорапи.
— Остави всичко тук, Пъркинс — каза Бойлан.
— Добре сър. — Пъркинс остави ботушите близо до Рудолф, преметна кърпата на креслото и сложи чорапите на масичката до стола.
Рудолф се събу. Пъркинс взе чорапите му, макар че Рудолф смяташе да ги сложи в джоба си. Не можеше да си представи какво ще прави Пъркинс в тази къща с мокрите, кърпени памучни чорапи. Избърса краката си с кърпата. Тя миришеше на лавандула. После обу чорапите. Бяха от мека вълна. Изправи се и нахлузи ботушите. На единия, точно на коляното, имаше триъгълна дупка. Рудолф реши от учтивост да се направи, че нищо не е забелязал.
— Стават ми — каза той. Петдесет долара. Най-малко петдесет долара. С тях се чувствуваше като Д’Артанян.
— Мисля, че ги купих преди войната — каза Бойлан. — Когато жена ми ме напусна, реших да се отдам на риболов.
Рудолф вдигна бързо очи, за да види дали Бойлан се шегува, но в погледа му нямаше и следа от насмешка.
— Взех си едно куче за компания. Огромна ирландска хрътка. Казваше се Брутус. Прекрасно животно. Пет години живяхме заедно и се привързахме много силно един към друг. След това някой го отрови. Моят сурогат — засмя се кратко Бойлан. — Знаеш ли какво значи сурогат, Рудолф?
Тези учителски въпроси го дразнеха.
— Да — отговори той.
— Естествено — каза Бойлан, без да настои Рудолф да обяснява значението на думата. — Сигурно имам врагове. Или кучето просто е гонило нечии кокошки.
Рудолф събу ботушите, но не знаеше какво да прави с тях.
— Остави ги тук някъде — каза Бойлан. — Пъркинс ще ги сложи после в колата, нали ще те закарам у вас. Ох, божичко. — Той видя скъсания ботуш, — Те били скъсани.
— Няма нищо. Аз ще ги залепя — каза Рудолф.
— Не. Пъркинс ще се погрижи. Той обича да поправя разни неща. — Думите му прозвучаха така, сякаш Рудолф щеше да лиши Пъркинс от най-голямото му удоволствие, ако настоява да поправи сам ботуша. Бойлан се върна при масичката с напитките. Питието му явно не беше достатъчно силно за него и той си доля още уиски. — Искаш ли да разгледаш къщата, Рудолф? — Непрестанно повтаряше името му.
— Да — отговори Рудолф. Искаше да види какво представлява оръжейната. Беше виждал оръжейна в Бруклин, когато отиде там веднъж на спортно състезание.
— Добре — каза Бойлан. — Може да ти помогне, когато един ден сам станеш родител. Ще имаш представа какво наказание да налагаш на децата си. Вземи си чашата.
В преддверието имаше голяма бронзова скулптура на тигрица, впила нокти в гърба на един бивол.
— Изкуство — каза Бойлан. — Ако бях патриот, щях да излея от бронза оръдие. — Той отвори двете крила на огромната врата, украсена с купидони и гирлянди от дърворезба. — Балната зала — каза той и запали осветлението.
Залата беше голяма почти като гимнастическия салон в училище. От високия колкото за два етажа таван се спускаше грамаден кристален полилей, увит с чаршафи. Работеха само няколко крушки и през плътните чаршафи проникваше мъждива светлина. Край стените, облицовани с дървена ламперия, бяха наредени много столове, също покрити с чаршафи.