— Ние нямаме телефон.
— О, да — каза Бойлан. — Мисля, че веднъж го търсих в указателя. Ще ти оставя бележка. Струва ми се, че помня адреса. — Той погледна разсеяно към мраморното стълбище и добави: — Там няма нищо интересно. Само спални. Повечето са затворени. На втория етаж е всекидневната на майка ми. Но в нея вече никой не влиза. Извинявай за малко, аз ще отида да се преоблека за вечеря. Чувствувай се като у дома си. Налей си още уиски. — И той се заизкачва като болнав човек по извитите стълби, водещи към горните етажи, които не представляваха интерес за младия му гост, освен ако този млад гост искаше да види леглото, на което сестра му беше загубила девствеността си.
3
Рудолф се върна във всекидневната, където Пъркинс подреждаше масата за вечеря пред камината. Сякаш ръце на свещенослужител извършваха религиозен обред. В Уестминстърското абатство. В чест на поетите. От сребърна кофичка с лед се подаваше бутилка с вино. На бюфета имаше друга запечатана бутилка с червено вино.
— Обадих се по телефона, сър — каза Пъркинс. — Ботушите ще бъдат готови другата сряда.
— Благодаря, мистър Пъркинс — каза Рудолф.
— Радвам се, че мога да ви бъда полезен, сър.
За двадесет секунди му казаха два пъти „сър“. Пъркинс продължи да свещенодействува.
На Рудолф му се искаше да отиде в тоалетната, но не можеше да спомене такова нещо пред човек като Пъркинс. Пъркинс излезе безшумно от стаята, внушителен като ролс-ройс. Рудолф отиде до прозореца, дръпна малко завесите и погледна навън. Откъм тъмната долина пълзеше мъгла. Представи си как брат му Том е гледал през прозореца голия мъж с две чаши в ръце.
Рудолф отпи от питието си. Уискито започваше да му действува. Може би един ден ще дойде пак тук и ще купи тази къща с Пъркинс и с всичко останало. В края на краищата това е Америка.
Бойлан се върна. Вместо велуреното яке сега носеше кадифено сако със същата вълнена риза на карета и същото вълнено шалче.
— Не исках да се бавя и затова не се изкъпах — каза Бойлан. — Надявам се, че ще ме извиниш — добави той и тръгна към барчето. Във въздуха се усети миризмата на одеколона, който си беше сложил.
— В трапезарията е много студено — каза Бойлан, поглеждайки към масата пред камината. Наля си пак уиски. — Някога тук е вечерял президентът Тафт. Вечеря за шестдесет високопоставени лица. — Той отиде при рояла, седна на табуретката и сложи чашата до себе си. Изсвири няколко акорда. — Случайно да свириш на цигулка, Рудолф?
— Не.
— На друг инструмент освен на тромпет?
— Не. Мога само да издрънкам нещо на пиано.
— Жалко. Можехме да изсвирим някой дует. Но не съм чувал да има дуети за пиано и тромпет. — Бойлан започна да свири. Рудолф трябваше да признае, че свири хубаво. — Понякога на човек му омръзва да слуша грамофонни плочи — каза той. — Познаваш ли какво е това, Рудолф? — и продължи да свири.
— Не.
— Шопен, Ноктюрно в ре бемол мажор. Знаеш ли как Шуман е описал музиката на Шопен?
— Не. — На Рудолф му се искаше Бойлан да свири, без да приказва. Музиката му харесваше.
— Като оръдие, обвито с цветя — каза Бойлан. — Нещо такова. Мисля, че Шуман го е казал. Ако трябва да даваш описание на музика, това не е лошо.
Влезе Пъркинс и каза:
— Вечерята е сервирана, сър.
Бойлан спря да свири и стана.
— Рудолф, искаш ли да отидеш в тоалетната да си измиеш ръцете?
— Да, благодаря. — Най-сетне, помисли си Рудолф.
— Пъркинс — каза Бойлан, — покажи на мистър Джордах къде да отиде.
— Оттука, сър — каза Пъркинс.
Докато Пъркинс му показваше откъде да мине, Бойлан седна пак на пианото и продължи да свири същото ноктюрно.
Банята близо до главния вход представляваше голямо помещение с прозорци от цветно стъкло, които му придаваха вид на църква. Клозетът приличаше на трон. Крановете на чешмата изглеждаха като златни. До Рудолф достигаха звуците на Шопен. Той съжаляваше, че се съгласи да остане за вечеря. Имаше чувството, че Бойлан го е хванал в капан. Той беше сложен човек — с това пиано, с ботушите и уискито, с поезията, с пушките, с горящия кръст и отровеното куче. Рудолф не се чувствуваше подготвен да се оправи с него. Сега разбираше защо Гретхен бе решила да избяга от него.
Когато излезе отново в преддверието, трябваше да подтисне импулсивното си желание да се измъкне през главния вход. Ако можеше да си вземе ботушите, без някой да го види, сигурно щеше да го направи. Но не можеше да си представи как ще стигне до спирката и да се качи на автобуса по чорапи. Чорапите на Бойлан.
Влезе в стаята, слушайки с удоволствие Шопен. Бойлан спря да свири, изправи се, хвана Рудолф любезно подръка и го отведе до масата, където Пъркинс наливаше бялото вино. Пъстървата беше в дълбок меден съд, сготвена с някакъв гъст сос. Рудолф се разочарова. Той я обичаше пържена.