Рудолф погледна тайно часовника си. Ако успееше да си тръгне по-рано, може би щеше да се види с Джули. За киното вече беше късно, но поне да й се извини за несъстоялата се среща.
След вечеря Бойлан пи коняк и силно черно кафе и пусна плоча с някаква симфония. Рудолф се чувствуваше уморен, след като цял следобед беше ловил риба. Двете чаши вино му подействуваха замайващо и му се приспа. Силната музика съвсем го изтощи. Бойлан се държеше любезно, но сдържано. Рудолф предполагаше, че го е разочаровал, като не му е казал нищо за Гретхен.
Потънал в мекото кресло, притворил очи, заслушан в музиката, Бойлан отпиваше от време на време от коняка. Със същия успех можеше да си седи и сам, мислеше ядосано Рудолф, или с ирландската си хрътка. Сигурно двамата са си прекарвали приятно вечерите, преди съседите да отровят кучето. А може би се кани да ми предложи да заместя верния му другар.
Плочата беше издраскана и когато взе да повтаря, Бойлан се намръщи. Стана и изключи грамофона.
— Съжалявам — каза той на Рудолф. — Техниката си отмъщава на Шуман. Да те закарам ли сега в къщи?
— Благодаря. — Рудолф се изправи облекчено.
Бойлан погледна краката му.
— О — каза той, — не можеш да тръгнеш така.
— Ще си обуя ботушите…
— Сигурен съм, че отвътре са съвсем мокри — прекъсна го Бойлан. — Почакай малко. Ще намеря нещо. — Той излезе от стаята и се качи по стълбите.
Рудолф огледа цялата стая. Колко хубаво е да си богат. Дали някога ще види пак тази стая. Томас я беше видял веднъж, макар че не бе получил покана. „Той слезе в салона гол-голеничък, онази работа му висеше чак до коленете, като на магаре, напълни две чаши с уиски и извика към горния етаж: «Гретхен, горе ли искаш да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?»“
Сега, след като бе имал възможност да чуе как говори Бойлан, Рудолф разбра, че Том е имитирал много точно гласа му. Че е уловил интонацията, с която говорят образованите хора, и особения начин да задава въпроси, без те да звучат като въпроси.
Рудолф поклати глава. Какво искаше да каже Гретхен? „Харесвах другото.“ Той чуваше гласа й в „Порт Филип Хаус“. „То ми харесваше повече от всичко останало, което ми се е случвало.“
Закрачи неспокойно из стаята. Погледна обложката на плочата, която Бойлан спря. Шуман, Симфония номер три, Рейнска. Е, поне беше научил нещо днес. Когато чуе втори път тази музика, ще я познае. Видя една дълга сребърна запалка и я взе. Разгледа монограма. ТБ. Безсмислено скъпи джунджурии, предназначени за неща, които бедните вършат и без тяхната помощ. Щракна запалката. От нея изскочи пламък. Горящ кръст, врагове. Чу стъпките на Бойлан по-мраморния под в преддверието, бързо угаси запалката и я остави на мястото й.
Бойлан влезе в стаята. Носеше малка пътна чанта и чифт тъмнокафяви мокасини.
— Пробвай ги, Рудолф — каза той.
Мокасините бяха стари, но идеално лъснати, с дебели подметки и кожени ресни. Рудолф ги премери и му станаха съвсем точно.
— А — каза Бойлан, — и ти имаш тесен крак. — Също като между аристократи.
— След един-два дни ще ги върна — каза Рудолф, като тръгнаха да излизат.
— Не си прави труда — отговори Бойлан. — Те са от сто години. Аз изобщо не ги нося.
Въдицата, грижливо сгъната, кошчето и мрежата лежаха на задната седалка на буика. Пожарникарските ботуши, все още влажни отвътре, стояха на пода гад предната седалка. Бойлан сложи небрежно пътната чанта отзад и двамата с Рудолф влязоха в колата. Рудолф си беше взел старата филцова шапка от масата в коридора, но не посмя да си я сложи, защото Пъркинс го гледаше. Бойлан пусна радиото джаз от Ню Йорк; стигнаха до Вандерхоф Стрийт, без да говорят. Когато спря буика пред хлебарницата, Бойлан изключи радиото.
— Пристигнахме — каза той.
— Благодаря много — каза Рудолф. — За всичко.
— Аз ти благодаря, Рудолф — каза Бойлан. — Беше ми много приятно.
Когато Рудолф понечи да отвори вратата на колата, Бойлан протегна ръка и леко го докосна по лакътя.
— Би ли ми направил една услуга?
— Разбира се.
— Тук в тази чанта… — Бойлан се извърна, без да пуска волана, за да посочи през рамо кожената пътна чанта зад гърба си — има нещо, което много бих искал сестра ти да получи. Смяташ ли, че можеш да й го предадеш?
— Не съм сигурен кога ще я видя — отговори Рудолф.
— Не е бързо — каза Бойлан. — Знам, че тя иска тази вещ, но не е спешно.
— Добре — съгласи се Рудолф. В края на краищата не му искаха адреса на Гретхен. — Щом я видя, ще й го предам.
— Много любезно от твоя страна Рудолф. — Той погледна часовника си. — Не е много късно. Хайде да отидем някъде да пийнем нещо. Никак не ми се ще да се върна сега в онази мрачна къща.