— Утре трябва да ставам много рано — каза Рудолф. Той искаше да остане сам, да подреди впечатленията си за Бойлан, да прецени опасностите и евентуалните преимущества от познанството си с този човек. Не искаше да се обременява с допълнителни впечатления. Бойлан пиян, Бойлан с непознати в бара, Бойлан флиртува с жена, Бойлан закача някой моряк. Тази мисъл му хрумна за първи път. Да не би да е педераст? Да не би да го е харесал? Нежните ръце върху клавишите на пианото, дрехите му, елегантни като дамски костюми, дискретното докосване по ръката.
— Колко рано? — попита Бойлан.
— Пет часа — каза Рудолф.
— Божичко! — извика Бойлан. — Какво може да прави човек в пет часа сутринта?
— Разнасям с едно колело кифли на клиентите на баща ми — каза Рудолф.
— Ясно — кимна Бойлан. — Все някой трябва да разнася кифли — засмя се той. — Само че ти не приличаш на човек, който разнася кифли.
— Това не е основното ми предназначение в живота — каза Рудолф.
— А кое е основното ти предназначение в живота, Рудолф? — Бойлан разсеяно угаси фаровете. В колата беше тъмно, защото се намираха точно под една улична лампа. Баща му още не беше започнал нощния си труд. Той дали щеше да каже, че основното му предназначение в живота е да пече кифли?
— Не знам още, — отговори Рудолф и после попита предизвикателно Бойлан: — А вашето?
— Не знам — каза Бойлан. — Все още. А ти имаш ли някаква представа?
— Не. — Този човек беше като разпиляна мозайка. Рудолф чувствуваше, че ако имаше повече опит, щеше да подреди всички парчета в една фигура.
— Жалко — каза Бойлан. — Мислех, че проницателните очи на младостта ще открият у мен неща, които аз не съм в състояние да видя.
— Впрочем на колко години сте? — попита Рудолф. Бойлан говореше толкова много за миналото, стигаше в приказките си чак до индианците, до президента Тафт, до девствената природа. На Рудолф му хрумна, че Бойлан не е толкова стар, колкото старомоден.
— Познай, Рудолф — каза весело Бойлан.
— Не знам — поколеба се Рудолф. На него всички хора над тридесет и пет години му изглеждаха еднакви на възраст, с изключение на залитащите белобради старци, прегърбени над бастуните си. Никога не се изненадваше, когато четеше във вестниците, че някой тридесет и пет годишен човек е умрял. — Петдесет?
Бойлан се засмя.
— Сестра ти беше по-снизходителна — каза той. — Много по-снизходителна.
Всичко опира до Гретхен, помисли си Рудолф. Той просто не може да спре да приказва за нея. — Добре — каза Рудолф, — на колко години сте в същност?
— На четиридесет — отговори Бойлан. — Съвсем скоро ги навърших. И животът е още пред мен, за съжаление — добави насмешливо той.
Човек трябва да е дяволски самоуверен, помисли си Рудолф, за да каже „за съжаление“.
— А ти какъв мислиш, че ще бъдеш, когато станеш на четиридесет години, Рудолф? — попита весело Бойлан. — Като мен ли?
— Не — отговори Рудолф.
— Мъдро разсъждаваш. Както разбирам, не искаш да приличаш на мен, нали?
— Не. — Щом толкова настоява, ще му кажа истината.
— Защо? Сигурно не одобряваш нещо в мене?
— Причината не е в това — каза Рудолф.
— Коя е причината, поради която не искаш да приличаш на мен?
— Аз искам да имам стая като вашата — започна Рудолф. — Искам да имам пари като вас и книги, и кола. Искам да умея да говоря като вас — поне в някои случаи, — да знам колкото вас, да пътувам из Европа, както правите вие…
— Но…
— Но вие сте самотен — каза Рудолф. — И нещастен.
— А ти не искаш да си самотен и нещастен, когато станеш на четиридесет години?
— Не.
— Ти искаш да имаш добра, красива жена — подхвана Бойлан, сякаш разказвайте приказка за деца, — която да те чака всяка вечер на гарата, когато се връщаш след работа от града, и хубави, умни деца, които ще изпратиш да се сражават в следващата война, и…
— Аз не смятам да се женя — прекъсна го Рудолф.
— О — каза Бойлан, — сигурно имаш някакви наблюдения върху брака. Аз бях различен в това отношение. Исках да се оженя. И се ожених. Надявах се, че онзи празен замък на хълма ще се изпълни със смеха на малки деца. Както вече знаеш, аз не съм женен и в дома ми почти не се чува смях. Но все още не е късно… — Той извади цигара от златната си табакера и щракна със запалката. На светлината на пламъчето косата му изглеждаше сива, а лицето — набраздено от дълбоки бръчки. — Сестра ти казвала ли ти е, че й предложих да се омъжи за мен?
— Да.
— Обясни ли ти защо ми отказа?