Момичето с мушамата влезе в бар „Коркоран“. На Гретхен това заведение й беше добре познато, както и десетките други барове в района. Сега тя прекарваше значителна част от времето си по баровете.
Гретхен забърза към Единадесета улица с тежките бирени бутилки в кафявата книжна торба и с костюма на Уили, преметнат внимателно през ръката й. Надяваше се, че Уили ще си бъде в къщи. Никога не се знаеше дали си е у дома. Гретхен се връщаше от репетиция и в осем часа трябваше да бъде пак в театъра. Никълс и режисьорът я изпробваха за дубльорската роля и й казаха, че е талантлива. Пиесата нямаше кой знае какъв успех. Но сигурно щеше да се задържи до юни месец. Три вечери от седмицата Гретхен се разхождаше на сцената по бански костюм. Всеки път публиката се смееше, но смехът беше нервен. Когато видя това на едно от закритите представления, авторът побесня и поиска да махне Гретхен, но Никълс и режисьорът го убедиха, че този смях е в полза на пиесата. Тя получи няколко писма и телеграми, в които я канеха на вечеря, освен това на два пъти й изпратиха рози. Не се отзова на никоя покана. Уили винаги седеше в гримьорната и след представлението и я чакаше да свали грима от лицето и от тялото си и да се преоблече. Когато искаше да я подразни, казваше: „О, господи, защо съм женен? Цитирам.“
Разводът му се протакал — твърдеше той.
Тя влезе в преддверието на сградата и погледна дали има нещо в пощенската кутия. Беше написала на едно малко картонче: „Абът — Джордах“.
Отключи входната врата и тичешком изкачи стълбите до третия етаж — асансьор нямаха. Щом влезеше в кооперацията, започваше да бърза. Отвора вратата на апартамента, задъхана от тичане. Влизаше се направо във всекидневната.
— Уили… — извика тя. Жилището се състоеше само от две малки стаички, затова беше излишно да вика. Но тя винаги търсеше извинения, за да изрече гласно името му.
На извехтелия диван с чаша бира в ръка седеше Рудолф.
— О! — възкликна Гретхен.
Рудолф се изправи.
— Здравей, Гретхен — каза той, остави чашата и я целуна по бузата, преди тя да успее да остави торбата с бирите и костюма на Уили.
— Руди — каза тя, като се освободи от торбата и преметна костюма на облегалката на стола, — какво правиш тук?
— Звъннах — отговори Рудолф — и приятелят ти ме пусна да вляза.
— Приятелят ти се облича — извика Уили от съседната стая. Той често стоеше по цял ден с халат. Апартаментът беше толкова малък, че всяка дума се чуваше отвсякъде. Малката кухничка беше отделена с параван от всекидневната. — Ей сега ще дойда — извика пак Уили от стаята. — Пращам ти въздушна целувка.
— Толкова се радвам, че те виждам, — Гретхен съблече палтото си и прегърна силно Рудолф. Отстъпи назад, за да го огледа по-добре. Докато Живееха заедно, тя не си даваше сметка колко красив е той — мургав, строен, със закопчана догоре синя риза и блейзър, който му бе подарила за рождения ден. И тези тъжни, бистри, зеленикави очи.
— Възможно ли е да си пораснал толкова? Само за няколко месеца?
— Почти за шест — отговори той. Имаше ли упрек в гласа му?
— Хайде — каза тя, — сядай — и го задърпа да седне до нея на дивана. Видя до вратата някаква малка, кожена пътна чанта. Не беше нито на Уили, нито нейна, но имаше чувството, че я е виждала някъде.
— Разкажи ми за всичко — подкани го тя. — Какво става в къщи? О, господи, толкова се радвам, че те виждам, Руди. — Но въпреки това усещаше, че гласът й не звучи напълно естествено. Ако знаеше, че брат й ще идва, щеше да го предупреди за Уили. В края на краищата Рудолф бе само на седемнадесет години и изведнъж открива, че сестра му живее с някакъв мъж. Абът — Джордах.
— В къщи всичко върви по старому — каза Рудолф. Може би се смущаваше, но видът му не издаваше нищо. Трябва да вземе уроци от брат си по самоконтрол. Той отпи от бирата си. — Сега, след като останах сам, трябва единствено аз да понасям бремето на родителската любов.
Гретхен се засмя. Колко глупава е била да се тревожи. Как не е разбрала, че той е съвсем голям.
— Как е мама? — попита Гретхен.
— Още чете „Отнесени от вихъра“ — отговори Рудолф. — Беше болна. Лекарят й казал, че имала флебит.
Мили, приятни спомени от семейното огнище, помисли си Гретхен.
— А кой стои в хлебарницата? — попита тя.
— Една жена, мисис Къдъхи — каза Рудолф. — Вдовица. Плащаме й тридесет долара седмично.