— Аз и без това съм зает — каза Рудолф.
— След представлението го поканих на вечеря — обади се Уили. — Но той твърди, че има предварително уговорена среща. Виж дали не можеш да го убедиш. На мен той ми е симпатичен. С него ме свързват особени чувства.
— Благодаря, но ще дойда някоя друга вечер — каза Рудолф. — Гретхен, в тази чанта има нещо за теб — посочи той малката пътна чанта. — Помолиха ме да ти го предам.
— Какво е това? — попита Гретхен. — От кого е?
— От един човек, който се казва Бойлан — отговори Рудолф.
— О-о! — Гретхен докосна Уили по ръката. — Аз също искам една бира, Уили. — Тя стана и отиде при чантата. — Подарък. Много приятно, нали? — Взе чантата, сложи я на масата и я отвори. Когато видя какво има вътре, тя се убеди, че е знаела от самото начало. Взе роклята, прилепи я до себе си и каза спокойно: — Не помнех, че е толкова червена.
— Какъв благороден човек — каза Уили.
Рудолф наблюдаваше внимателно ту единия, ту другия.
— Спомен от развратната ми младост — каза Гретхен и потупа Рудолф по ръката. — Не се притеснявай. Рудолф, Уили знае за мистър Бойлан. Знае всичко.
— Ще го застрелям като куче — каза Уили. — На място. Жалко, че си върнах пистолета.
— Да я задържа ли, Уили? — попита колебливо Гретхен.
— Разбира се. Освен ако на Бойлан не му стои по-хубаво, отколкото на теб.
Гретхен остави роклята.
— А как успя да те накара ти да ми я донесеш? — попита тя Рудолф.
— Случайно се запознахме — отговори Рудолф. — От време на време се виждаме. Не му дадох адреса ти и затова той ме помоли…
— Предай му, че съм му много благодарна — каза Гретхен. — Предай му, че когато обличам роклята, ще си мисля за него.
— Ако искаш, и сама можеш да му го кажеш — отвърна Рудолф. — Той ме докара дотук. Сега е в един бар на Осма улица и ме чака.
— Защо не отидем всички да пийнем по нещо с този симпатяга? — предложи Уили.
— Аз не искам да пия с него — отговори Гретхен. — Да му кажа ли, че не искаш? — попита Рудолф.
— Да.
— Трябва да тръгвам. — Рудолф се изправи. — Казах му, че веднага ще се върна.
Гретхен също се изправи.
— Да не забравиш чантата — каза тя.
— Той каза, че е за теб.
— Не я искам. — Гретхен подаде малката елегантна кожена чанта на брат си. Той я взе неохотно. — Руди — попита го тя с любопитство, — често ли виждаш Бойлан?
— Два пъти седмично.
— Симпатичен ли ти е?
— Не съм сигурен — отговори Руди. — Но научавам от него много неща.
— Внимавай — каза тя.
— Не се тревожи — отговори Рудолф и протегна ръка на Уили. — Довиждане. И благодаря за бирата.
Уили разтърси сърдечно ръката му.
— Сега вече знаеш къде живеем — каза той, — затова трябва да ни идваш на гости. Съвсем сериозно.
— Ще дойда — отговори Рудолф.
— Яд ме е, че си тръгваш толкова бързо — каза Гретхен и го целуна.
— Скоро пак ще дойда в Ню Йорк — отговори Рудолф, — Обещавам.
Гретхен му отвори вратата. Той като че ли искаше да каже още нещо, но накрая само махна нервно с ръка и заслиза по стълбите с чантата. Гретхен затворя бавно вратата.
— Симпатично момче е брат ти — каза Уили. — Ако можех да изглеждам като него…
— Ти изглеждаш достатъчно добре — прекъсна го Гретхен и го целуна. — Не съм те целувала толкова отдавна.
— От цели шест часа — каза Уили. Те пак се целунаха.
— От цели шест часа — повтори тя усмихната. — Моля те, бъди си в къщи всеки път, когато се връщам.
— Непременно ще се постарая — каза Уили. Той взе червената рокля и критично я заоглежда. — Брат ти изглежда твърде зрял за годините си.
— Може би прекалено зрял.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Не знам. — Тя отпи от бирата си. — Пресмята твърде внимателно всичко, — Спомни си за необикновената щедрост на баща й към Рудолф, за майка й, която стоеше нощем да глади ризите на Рудолф. — Разчита на интелигентността си.
— И добре прави — каза Уили. — Аз също бих искал да разчитам на моята.
— За какво си говорихте, преди аз да дойда? — попита тя.
— Хвалехме те.
— Добре, добре, но освен това за какво друго си говорихте?
— Попита ме какво работя. Сигурно се е зачудил защо приятелят на сестра му стои в къщи посред бял ден, докато сестра му си изкарва с труд хляба. Надявам се, че успях да го успокоя.
Уили работеше в едно ново списание, което негов приятел току-що беше започнал да издава. Списанието поместваше критични материали за радиопредаванията и работата на Уили се състоеше главно в следене на дневните програми; той предпочиташе да прави това у дома вместо в малката неудобна редакция на списанието. Получаваше деветдесет долара седмично и като се прибавеха към тях шестдесетте долара, които Гретхен печелеше, двамата живееха горе-долу добре, макар че обикновено в края на седмицата оставаха без пари, тъй като Уили обичаше да се храни в ресторанти и да стои до късно по баровете.