Рудолф продължаваше да пие бирата си.
— Да не би случайно да са женени?
— Не. Той все още е женен за друга.
Бойлан пак се погледна в огледалото. Един едър млад мъж в черно поло, седнал в края на бара, улови погледа му в огледалото и се усмихна. Бойлан се обърна леко към Руди.
— Що за човек е той? Хареса ли ти?
— Млад е — отговори Рудолф. — Изглежда доста симпатичен. Обича много да се шегува.
— Обича много да се шегува — повтори Бойлан. — Защо да не обича да се шегува? Къде живеят?
— Имат две мебелирани стаи в една сграда без асансьор.
— Сестра ти се отнася с романтично пренебрежение към преимуществата, които дават парите — каза Бойлан. — Един ден ще съжалява за това. И за още много други неща.
— Изглеждаше щастлива. — Предсказанията на Бойлан бяха неприятни на Рудолф. Не му се искаше Гретхен да съжалява за каквото и да е.
— От какво си изкарва хляба нейният млад приятел? Можа ли да разбереш?
— Сътрудничи на някакво радио-списание.
— О! — въздъхна Бойлан. — Значи, е от онези, които…
— Теди — прекъсна го Рудолф, — ако се вслушаш в съвета ми, трябва да я забравиш.
— Значи, като изхождаш от богатия си житейски опит, ти ме съветваш да я забравя — каза Бойлан.
— Добре — каза Рудолф, — знам, че нямам никакъв опит, но я видях. Видях я как гледа приятеля си.
— Каза ли й, че все още искам да се оженя за нея?
— Не. По-добре ти сам й го кажи — отговори Рудолф. — И въобще как си преставяш, че мога да кажа такова нещо пред приятеля й?
— Защо да не го кажеш?
— Теди, ти прекаляваш с пиенето.
— Така ли? — каза Бойлан. — Възможно е. Значи, не искаш да отидем заедно при сестра ти?
— Знаеш, че не мога да направя такова нещо — отговори Рудолф.
— Не, не можеш — съгласи се Бойлан. — И ти си като всички от вашето семейство. Все се правите на много почтени.
— Слушай — каза Рудолф, — мога да се кача на влака и да се върна в къщи. Още сега.
— Извинявай, Рудолф. — Бойлан протегна ръка и докосна Рудолф по рамото. — Седях тук и си представях как тя ще дойде с теб и ще минете през тази врата, но тя не дойде. Разочарованието ме кара да се държа невъзпитано. Най-благоразумно е никога да не изпадаш в положение, от което можеш да се разочароваш. Извинявай. Разбира се, че няма да си ходиш в къщи. Ще се възползуваме от свободното време и ще прекараме една вечер в града. През няколко улици оттук има един хубав ресторант, ще започнем с него. Барман, сметката, моля.
Бойлан остави няколко банкноти на бара. Младият мъж с полото се приближи до тях.
— Господа, може ли да ви предложа по едно питие? — каза той усмихнато, без да сваля очи от Рудолф.
— Глупак такъв — каза му Бойлан равнодушно.
— О, хайде, миличък, не се преструвай — отговори мъжът.
Без всякакво предупреждение Бойлан го удари силно в носа. Мъжът политна назад и се удари в бара, а от носа му закапа кръв.
— Да вървим, Рудолф — каза Бойлан спокойно. Те излязоха от заведението, преди барманът или някой друг да се е опомнил.
Като тръгнаха към Шесто авеню, Бойлан каза:
— Не съм идвал тук от преди войната. Клиентелата вече не е същата.
Ако Гретхен беше дошла, мислеше си Рудолф, тази вечер в Ню Йорк сити щеше да има един разбит нос по-малко.
След като вечеряха в един ресторант, където Рудолф забеляза, че сметката е повече от дванадесет долара, те отидоха в един нощен бар, който се казваше „Кафе Съсайъти“ и се намираше в някакво приземие.
— Тук можеш да научиш някои неща, които ще бъдат от полза за „Речната петорка“ — каза Бойлан. — Ще чуеш един от най-добрите оркестри в града. Обикновено солистка е някоя негърка, която наистина пее.
Заведението беше препълнено предимно с млади хора, много от които негри, но Бойлан успя да осигури една масичка до малкия дансинг срещу приличен бакшиш. Музиката беше оглушителна и прекъсна. Единственото, което „Речната петорка“ можеше да научи от оркестъра на „Кафе Съсайъти“, беше, че трябва да си хвърли инструментите в реката.
Рудолф слушаше напрегнато музиката, изпаднал във възторжена забрава, без да откъсва очи от негъра тромпетист. Бойлан седеше облегнат, пушеше и пиеше уиски, затворен в себе си, потънал в мълчание. Рудолф също си беше поръчал уиски — просто защото трябваше да поръча нещо, но чашата му стоеше недокосната на масата. Бойлан вероятно нямаше да може да шофира, след като пиеше цял следобед и цяла вечер, и Рудолф знаеше, че трябва да остане трезвен, за да седне зад волана. Бойлан го беше научил да кара кола по черните пътища около Порт Филип.
— Теди! — Една жена с къса вечерна рокля с голи ръце и рамене стоеше пред тяхната маса. — Теди Бойлан, аз мислех, че си умрял.