— Предполагам, че си изпратил да му кажат къде сме.
— Учтивостта го изискваше, Мейджира.
Той отново засвири на флейтата си.
Тес сама трябваше да се сети за това, но така отчаяно искаше да се махне от онази шатра… от жалните очи на жените, които се взираха в нея. Освен това беше сигурна, че разговорът между Гален и шейха щеше да продължи до късно през нощта, както обикновено се случваше.
Гален спря до Павда и се смъкна от гърба на коня си. Дали не бе сърдит? Тес не можеше да разбере, тъй като палмовите дървета хвърляха сянка върху лицето му.
— Добре ли мина разговорът? — посрещна го тя и се изправи.
— Да — отвърна той и коленичи до нея. — Как си?
— Нищо ми няма. Просто исках да се махна от… — тя замълча. — Сега съм по-добре. Можем да се връщаме в селото.
— След малко — каза той, седна до нея и се обърна към Саид: — Иди в селото и поднеси извиненията ми на шейха. Кажи му, че жена ми не се чувства добре и няма да мога да се срещна с него до сутринта.
— Не! Казах ти, че всичко е наред. Ще бъда…
Саид обаче не обърна внимание на протестите й и се отправи към конете. Тес бързо погледна Гален.
— Не ставай глупав. Шейхът и без това смята, че имаш слабост към мен и ме глезиш. Постъпваш неразумно.
— Пет пари не давам какво мисли шейхът за мен. Аз не завися от мнението на никого.
— Но обединението на Седикхан зависи. Нямам намерение да те оставя да се провалиш, особено сега, след всичко, което преживях през последните седмици. — Тя коленичи върху одеалото. — Хайде, повикай Саид и му кажи…
— Защо? Аз не държа на неговата компания — Гален се изтегна върху одеалото и постави ръце под главата си. — Мисля да поостанем тук известно време. За първи път, откакто предприехме пътуването, се чувствам спокоен и свободен.
— Но шейхът…
— Шейхът ще помисли, че имам слабост към жените — усмихна се той, но няма да ми е трудно да го убедя, че не съм уязвим в никоя друга област и вероятно за него ще е по-добре да мисли, че поне в едно отношение е по-силен от мен.
Тес поклати глава.
— Това не е необходимо.
— Не е необходимо да понасяш самотата и умората заради мен — тихо каза той. — Не е необходимо да стоиш, да понасяш обиди, да гледаш как аз ги отминавам, без да те защитя.
Тя го погледна изумена.
— Но аз знаех, че не можеш да ме защитиш, без да навредиш на шансовете си за успех.
— Не бях сигурен, че си разбрала — протегна ръце той и я прегърна. Тес зарови глава във вдлъбнатината на мускулестото му рамо. — Не мога да водя повече от една битка в един и същ момент. Веднъж да осигуря съюза, ще насоча мислите си към други неща.
Тя се отпусна в прегръдката му. Умората и отчаянието й като по чудо се стопиха. Притискаше се все по-силно в него и чувстваше, че силата му сякаш се предава и на нея.
— Всичко стана заради жените — прошепна Тес.
Той мълчеше и я чакаше да продължи.
— Те са истински робини, тъпкани, затваряни и бити. Когато влязох в онази шатра, ми се стори, че се намирам в затвор — нервно се усмихна тя. — Мисля, че се изплаших.
— Изплашила си се?
— Изплаших се, че може да се случи и на мен. През целия си живот съм искала да бъда свободна, но винаги съм знаела, че за жените това е невъзможно. Помислих си, че при друго стечение на обстоятелствата аз също бих могла да съм затворена като тях и… — Тес замълча, а след това добави с внезапна ярост в гласа. — Не, това не е справедливо! Мъжете не бива да се отнасят към жените като към робини. Погледни всички тези нещастни жени, които се носят като сенки наоколо и се страхуват да повдигнат очи, погледни Дала, чийто син е убит, а тя няма право да реши дори съдбата на убиеца му! Не, Гален, не е справедливо!
— Така е.
— Аз винаги съм знаела, че не е справедливо, но съм го приемала като нещо дадено. Боже господи, дори свещениците ни казват, че трябва да бъдем смирени и покорни — тя се загледа в тъмнината пред себе си. — Аз стоях тук и дълго мислих. Според мен вината не е изцяло ваша. Вината е и наша, защото ние ви позволяваме да се отнасяте така с нас. Нямаме смелост да се борим и да докажем цената си. Това трябва да се промени, Гален!
— Аз отговарям за собствените си грехове желая да поема вината и на всички останали мъже и жени.
— Ти си по-добър от другите.
Върху устните му се появи усмивка и той сведе глава в лек поклон.
— Много съм ти задължен за тази изключителна похвала, но ти казах, че не мога…
— Ти не ме изслуша. Аз не искам нищо от теб Тъкмо защото разчитаме мъжете да се борят вместо нас, ние не заслужаваме тяхното уважение.
— Нима искаш да се бориш сама? — той нежно отмести косите, разпилели се върху лицето й. — Господ да ти е на помощ!