Той носеше в ръка един къс камшик.
— Остави ни, Вайян.
Вайян се втренчи с ужас в камшика.
— Една по-малка пръчка може би ще свърши същата работа.
Гален се усмихна мрачно.
— Хаким ми изпрати този камшик с доброто намерение да ми напомни как трябва да се приучи жената към покорство. Не е ли много мило от негова страна?
Вайян се поколеба.
— Сигурна съм, че не е искала да ти причини неприятности, Гален. Не би ли могъл…
— Постигна точно това, което е искала — рязко я прекъсна Гален. — Остави ни и кажи на твоята слугиня да се заеме с опаковането на багажа ти. Наредих на Калим да определи ескорт, който следобед да те придружи до Заландан.
— Но, Гален, тя наистина не е искала да стори нищо лошо. Не можеш ли да й простиш?
— Не. Отиде твърде далеч. Ако не я накажа, ще изгубя гласа на Хаким за съюза.
— Този стар злодей! Какво…
— Гален е прав, Вайян — обади се тихо Тес. — Трябва да бъда наказана. Остави ни.
Вайян я погледна загрижено и неохотно напусна шатрата.
— Не очаквах, че ще си толкова схватлива — безчувствено каза Гален. — Заслужаваше ли си това унижение?
Тя повдигна брадичка.
— Да.
— Не съм съгласен — тръгна той към нея. — Нищо не може да компенсира онова, което изпитах, когато те видях… — той замълча и застана пред нея. — Помислих, че си мъртва.
— Аз не паднах от Павда — каза тя възмутено. — Аз не падам от коне.
Той замълча.
— Какво?
— Паднах само защото исках да падна — намръщи се тя. — Но не знаех, че ще се ударя толкова силно. Не съм падала от дете и мислех, че пясъкът е по-мек.
— Би ли обяснила по-подробно — внимателно попита Гален.
— Казах ти, паднах нарочно — сви рамене тя. — Не исках да победя Хаким и останалите шейхове тъй като това щеше да ги вбеси и да провали шансовете ти да постигнеш съюз. Мислех си, че ако падна и счупя каробела, ще бъде достатъчно за наранената им гордост — очите й мятаха гневни мълнии. — Но той трябваше да бъде наказан. Трябваше да знае, че можеше да бъде победен и от една жена.
— Но ти не го победи. Ти се отказа от победата си точно когато я бе постигнала.
— Това бе достатъчно — намръщи се тя. — Не, не беше. Чувствах се ужасно, когато лежах в пясъка, а той се хилеше. Следващия път ще го… — Тес спря и си пое въздух дълбоко. — Но засега стига — тя погледна камшика. — Искаш ли да коленича?
— Не. Само се обърни.
Тес се обърна с гръб към него.
— Махни хавлията.
Тя разви хавлията и я пусна на килима. Тес чакаше, готова за първия удар.
Но вместо удар с камшик, тя усети топло докосване в основата на гръбнака си.
Погледна през рамо и видя Гален, който бе коленичил на килима и галеше с устни долната част на тялото и. Камшикът лежеше на килима до него. Тес почувства див пристъп на радост.
— Няма ли да ме накажеш? — прошепна тя.
— Не съм казвал, че ще те наказвам. Казах само, че ще те накарам да пищиш. И възнамерявам да удържа на думата си.
Ръцете му обгърнаха кръста й и я свалиха на колене.
— Мислех, че си ми сърдит.
— Така е — каза твърдо той, като я бутна да легне на килима, а ръцете му се плъзгаха по тялото й, търсеха я, милваха я, възбуждаха. — Господи, как ме изплаши! Заслужаваш да бъдеш наказана… но не с камшик.
Трябва да се съпротивлявам, помисли си тя като през мъгла, когато горещите вълни започнаха да разтърсват тялото й. Беше се приготвила за бой, а не за тази страст.
Гален разтвори краката й. Пръстите на ръката му потънаха дълбоко в нея. Той започна да ги движи ритмично и тя извика, а тялото й се изви в блажена наслада. Той разтвори още повече краката й, а ръката му я изостави, когато се наведе по-близо и топлият му дъх подразни меката плът от вътрешната страна на бедрата.
— Има и други, много по-деликатни мъчения — каза той и прокара език по меката като коприна кожа. Тялото й се сгърчи от спазми. — Виждаш ли?
Дланите му се плъзнаха под кръста й. Той я повдигна леко и още повече се приближи.
— Няма да ми е трудно да те накарам да пищиш така, че всички да те чуят.
Само след няколко минути предсказанието му се сбъдна напълно.
Устните му…
Тя стенеше и пищеше и отново стенеше и пищеше, докато той я издигаше към висините на насладата, без да й даде покой. Оставяше я да се отпусне, но не повече от миг, след което започваше отново. Не знаеше колко дълго трая това. Когато най-после вдигна глава и се настани между бедрата и, тя така силно трепереше, че не успя да стори нищо друго, освен да се притисне силно към него. Той се задъхваше, тъмните му очи искряха.
— Никога вече — дрезгаво каза той. — Никога вече няма да поемаш такъв риск. Няма… да… го… понеса.