— Ще задам въпрос към себе си. Вероятно, боклукчиите също са част от обществото? И влизат в някакъв информационен поток? За да бъдат контролирани?
— Съжденията Ви са точни. Така е — за пръв път се съгласи чиновникът. — До момента, в който не започнахте да ровите из кофите, Вие не представлявахте интерес за нас. И така — откъде имате количеството скрап над изхвърленото в кофата за боклук?
— Взех го от други кофи — усмихна се Чомски.
— Това просто не е истина. Никоя камера не Ви е регистрирала да ровите из други кофи — информира го чиновникът.
— Понякога ходя до сметището на края на града, срещу циганското гето.
— Знаем това. Но контрола на гетото е чрез сателит и качеството на получаваната информация не съответства на изискванията. — Чиновникът погали с пръсти бузата си. Мислеше без да бърза. — Засега, това Ви спасява. Остава съмнение, ала формално, обвинение няма да Ви бъде повдигано. Но съм длъжен да Ви информиран, че вече сте под контрол. Ще Ви кажа също така, че по международно утвърден план, апаратурата за следене на сателитите в най-скоро време ще бъде подменена с такава, която съответства на нашите изисквания.
— Ура за новите информационни технологии, бъдеще на човечеството — не се сдържа да не се засмее Чомски.
— Не Ви разбирам… — този път гласът на чиновникът прозвуча почти по човешки.
— Различни поколения сме. И по различен начин виждаме нещата. Някога, през глуповатите ми млади години вярвахме в светло бъдеще. И се изразявахме възторжено — бавно каза старецът.
— Навик от младини — с разбиране констатира младият мъж.
— Ами — подсмихна се Чомски. — И тогава не можех да служа за представителна извадка. Аз съм скептик по природа. Просто не знам защо сега се изразих по този начин.
Младият мъж явно бе съобразил, че е излязъл извън рамката на служебното предписание. Изкашля се сдържано:
— Живеем в демократично общество. Държавата не може да посегне на правата Ви, гарантирани законодателно. Можете да продължите да събирате скрап от контейнерите. Но ако отново възникне случай, ще трябва да дадете по-детайлно обяснение. Не забравяйте за спътниковото наблюдение. Свободен сте.
Леон Чомски тръгна към вратата, но се сети нещо и се обърна.
— Млади човече. Ще Ви кажа нещо съвсем просто. Ако бях на Вашите години, може би щях да реагирам по друг начин. Но сега амигдалата ми не свети на червено. И съм свободен. До такава степен, че мога даже да сменя този свят с отвъдния.
— Не ви разбрах добре — сухо каза младият мъж. — Нещата се завъртяха около думичката „амигдала“, а аз не знам какво означава тя.
— Амигдала е специфична част от задния мозък на човека. Тя ръководи първичните му емоции. Включително и страховите. Всяка власт се обзавежда с хитринки, как да въздейства на амигдалата на масовия човек. Вашата длъжност има служебно наименование. Но същностно, вие служите на богинята Амигдала. Няма да Ви попитам разбирате ли какво Ви казах…
Когато излезе на улицата, Леон Чомски усети шегаджийското блъскане на крайбрежния вятър. Слънцето се канеше да затъне някъде в далечната безкрайност на морето. Над тъмносивата ивица на голямата вода сияеше с неестествена красота синьозелено небе, тук-таме продраскано с петната на привечерни облачета.
Леон Чомски се усмихна, защото си спомни нещо. Един монголски предводител с името Темучин успял да се добере до неестествено голяма власт. И сменил името си. Нарекъл се Чингис хан. Океан-хан, или хан, велик като океана. А океанът, който познавал и с който се сравнявал бил… Байкалското езеро. „Господи… Защо си направил човека такъв — да опитва да се съизмерва с великото, а да занича в кофите за боклук на чуждите души?“
Нито тъмнозеленото море, нито неестествено красивото, синьозелено небе му отговориха.
А той и не очакваше отговор…
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Разговарях с млад компютърен програмист. Човекът си обича занаята и с неподправен патос ми разказваше за бъдещето на човечеството. Компютри и камери навсякъде. „И при кофите за боклук?“ „И при кофите за боклук, ако трябва!“
А дали трябва?!