Памела се приближи до униформения мъж, който държеше табела с надпис Памела Грей, Губи Слипър. Думите бяха изписани със златни релефни букви. Преди Памела да успее да проговори, мъжът направи бърз лек поклон и я попита с отчетлив британски акцент:
— Госпожица Грей?
— Да, аз съм Памела Грей.
— Много добре, мадам. Ще взема багажа ви. Моля, бъдете така добра да ме последвате.
Тя го стори и трябваше да ускори стъпките си, за да следва енергичната му уверена походка през претъпканото летище. Пред входа ги чакаше лимузина. На Памела й се прииска да остане права и зяпнала, когато мъжът отвори вратата на прекрасния ретро стреч Ролс Ройс, но вместо това седна грациозно върху кожената седалка в гълъбов цвят и му благодари, преди той да затвори вратата.
— Добра среща, госпожице Грей! — избоботи дълбок глас от другия край на лимузината.
Памела подскочи. Един мъж се подаде от тъмния ъгъл на купето и протегна силната си ръка към нея. Тя я хвана автоматично и в същия миг кристалните лампи от двете страни на колата, примигнаха.
— Аз, разбира се, съм Е. Д. Фауст, но ми казвай Еди.
Памела бързо възвърна самообладанието си, усмихна се спокойно и отвърна на силното му ръкостискане. Първото й впечатление от Е. Д. Фауст беше, че е огромен. Веднага след като се уговориха тя да поеме декорирането на къщата му, Памела изтича до най-близката книжарница, за да купи няколко негови романа, така че го бе виждала на снимка. Но снимките в книгите му изобщо не загатваха за исполинските му размери. Мъжът срещу нея буквално изпълваше пространството. Напомняше й на Орсън Уелс или на някакъв застаряващ Марлон Брандо. Беше тъмнокос. Косата му, гъста и черна, бе опъната назад в ниска опашка и очертаваше едно ясно и дълбоко врязано „м“ на челото му. Копринената му риза с дълги ръкави също бе черна, както и огромните панталони и лъскавите му ботуши. Въпреки слоевете тлъстина, силните черти на лицето му се открояваха ясно. Трудно бе да се определи възрастта му. Памела знаеше, че трябва да е някъде между трийсет и петдесет, но нямаше идея на колко години е точно. Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато тя го изучаваше и в кафявите му очи заблестя нещо, което приличаше на палава искра, сякаш бе свикнал да бъде център на внимание и това му доставя удоволствие.
— Радвам се най-после да се запознаем, Еди. И моля те, наричай ме Памела.
— Памела да бъде.
Внезапно той чукна с дръжката на черния си бастун, завършваща с глава на дракон, по наполовина спуснатото стъкло, разделящо пътниците от шофьора.
— Можеш да тръгваш, Робърт.
— Много добре, сър.
Лъскавата лимузина бавно потегли.
— Надявам се, че пътуването не те е изтощило напълно, Памела — обърна се отново към нея мъжът.
— Не, полетът от Колорадо Спрингс е кратък.
— Тогава не би имала нищо против да започнем работа веднага?
— Не, ще се радвам. Означава ли това, че вече сте решили в какъв стил искате да е домът ви? — ентусиазирано попита Памела.
Ако тази изискана кола е показателна за стила и бюджета на Еди… главата й се замая при мисълта за възможностите. Образец! Щеше да създаде великолепен ваканционен рай, който да подхожда на краля на фентъзито.
— Знам точно какво искам. Открих го тук, в този магически град. Нужно е само да му направиш точно копие — Еди почука отново на прозореца. — Робърт, откарай ни до Цезар Палас.
Втора глава
— Цезар Палас? Това не е ли казино?
Лицето на Еди се покри с гънки, когато се усмихна.
— Точно по тази причина си идеална за работата, Памела. Никога не си била във Вегас, затова ще видиш всичко със свежи очи. Очи, които могат истински да уловят и оценят уникалната атмосфера, която желая в моя дом. Иначе си права, Цезар Палас е казино, както и хотел. Всъщност, като изключим репликите на някои елементи от хотелския басейн, искам да насочиш вниманието си не толкова към хотела, колкото към невероятния търговски мол точно до него. Форумът носи в себе си магията, която искам да пресъздадеш.
Търговски мол — правилно ли беше чула? Как бе възможно да иска ваканционно жилище — или каквото и да е жилище, да прилича на търговски център?
— Ще видиш, скъпа. Ще видиш — Еди посочи с дебелия си пръст една сребърна кофа, пълна с лед и няколко бутилки. — Искаш ли да се освежиш с шампанско или „Пелегрино“?
— „Пелегрино“, моля — Памела имаше чувството, че ще се нуждае от трезв разум за това, което й предстои.
Ваканционен дом — търговски център. Това беше настина странно желание. Не че смяташе странните молби на клиентите си за отблъскващи по какъвто и да било начин. Откакто преди три години основа „Руби Слипър“, едно от нещата, които харесваше най-много, бе свободата, с която можеше да се грижи за уникални клиенти и да им помага да превърнат индивидуалните си фантазии в удобни и направени с вкус жилища.