„Що трябва да стори човек, за да добие силите на мага?“
А Даниил му отвърна:
„Маг и властелин на съдбата става онзи, който се е съединил със Слънцето. Звездите на небето трябва да пробудят към живот звездите на душата: само тъй се опознава пътят на звездите.
Човек трябва да стане смел, като лъв, но да добави чистотата и кротостта на гълъба към силата на лъва. Само тъй би устоял той на смъртта, когато го хвърлят в Пещерата на Лъвовете.
Велик дар е мъдростта. Но мъдрецът не е маг. Дар, по-велик от мъдростта, дарява Бог — Единението. Защото е казано: Ще дам лъчи на оногова, който стане едно със Слънцето!
Лесно се постигат Тайните, но мъчно се живее живот на тайноведец. Всеки прави добрини. Защото по-лесно е добрини да правиш, отколкото да бъдеш добър.
Моята мъдрост може да надмине всеки — и аз не съм страж на човешкото познание. Повече мъдреци — по-малко маги: такава е извеки пътеката на човешката мощ.
Но не мисли, че аз ще пролея сълзи, когато всички стигнат до мене. Дано по-скоро стане това! Царю на Вавилон! Аз казах.“
Понравиха се тия думи на царя. Като се минаха няколко деня, той повика при себе си пророка и му каза, че му е отредил чертог в двореца. И богати дарове му даде той. Но Даниил не взе даровете. Защото магът на Всевишния не взема дарове от цар. И заживя при царя Даниил.
И разплиташе сънищата му, а в притчи предричаше това, що има да стане.
И зърна една сутрин царицата Данииля. И жар запали Даниил в сърцето и. Защото бе млад и хубав, и силен.
И закопня царицата по него.
И накити се една вечер тя за Данииля. И тури на главата си прочелници от злато и тънка мед, обсипани с ясписи и рубини.
И пропъстри своите накити със сребърни трепки, обкичени със сардоникс и смарагди. Огърлици от бисер и топази обви на бяла шия — като пъстри змии.
А върху своята гръд, неразбулвана още за чужди мъж, сложи сапфири, споени със злато и жълта мед, и ги провеси надолу.
И върху буйна коса прикрепи тънко изрязани косичници от сребро, със звезди от аметист.
И тънки плетеници с пъстрота на змия обви около кръста си — и обеси от златни пафти висулки от бисер.
И върху меки ръце, палящи от страст и жадни за змийска прегръдка, сложи гривни от златен сплав, носящи потайни образи, врязани с резец на майстор.
И на ушите си — сърповидни обеци, а на пръстите си — пръстени с египетски камъни.
И разпали смола от химаватски бор, смесена с цветове от дилянка, индийски крин и загърличе, защото тази миризма зашеметява и буди любов.
И легна царицата върху ложе от пурпурно кадифе, а над него спусна балдахин от тънка финикийска свила, изпъстрена с дребни персийски шевици.
И прати да повикат Данииля.
…Когато дойде младият маг и видя царицата — богато накичена, в сияйно измамлива голота, отвърна той лице.
А тя се хвърли върху него — и го прегърна — и потърси с уста устата му.
Но Даниил разплете прегръдките и с кротка ръка — и в очите му светна скръбна усмивка.
Защото сърцето му познаваше любовта и лъжата на женска милувка.
А царицата, разпалена от бясна страст, горяща за милувки на тайноведец, се обви като змия около него — и прилепи топла снага до тялото му, като издаваше треперяща гръд нагоре, а главата й — отхвърлена назад — чакаше дива целувка…
Но Даниил разплете втори път прегръдките й, па рече:
„Прости ми дързостта, царице, но — не прегръща маг жена. За чар на змия не живее този, за когото няма на земята чар. По диви върхове и канари разхарчих мощ и младини.
— За нови пътища и за скрижали нови — млъкнаха струните на сърдечния псантер.
— Недей, недей! Студена е душата ми, царице — любов не ще обвърже моя път!“
И стана, та излезе.
И гневна мъст замъгли ума на царицата — и каза тя на царя, че Даниил я е похитил нощем насила.
И заповяда царят да хвърлят мага в тъмница и да го бият до кръв с бичове от тел.
А на деветия ден прати царицата на Данииля свитък от папирус и писа му, че ще го пусне на волност, ако и каже тайната на вечна хубост — и ако я обикне.
Но магът разкъса свитъка — и не отговори.
И прати втори път царицата на Данииля хляб от египетска пшеница със зърна от кинамон и капка от своята кръв — хляб на магия: дано я обикне.
И пак го питаше за тайната на хубост и младина.
Но Даниил върна хляба: върна и свитъка неразтворен.
Защото не можеше да я обикне.
…А на втората луна прати Бог знамение на царя.
И ето — те пируваха в двореца, зад бели мраморни стълпове, на трапези от абанос, изпъстрени с кост и злато.
И додето златната чаша, украсен а с изваяни животни, обикаляше пиршеската маса при звуци на песен и кинор, ръка се яви и върху златоцветната мозайка на стената написа странни думи, носящи дух на мъртвец: