И погледна Сатанаил делото на ръката си.
И всичко бе хубаво.
И усмихна се Сатанаил.
И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека.
Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него.
И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух.
Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде.
Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.
Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса.
Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от пръст го бе направил.
А Човекът бе самин и тъжеше.
…И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.
И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.
Тогава Жената пристъпи и каза:
„Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече Майка на Живите.“
И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.
А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон…
И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.
Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.
„Тя е хубава!“ — рече Сатанаил.
И той я пожела.
А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.
И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.
И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена…
И отдаде се тогава на Сатанаиля.
Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце…
А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда.
На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му — и не погледна вече той Жената с око на пожелание.
А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.
И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост.
И те бяха хубави.
А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му.
И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си.
И чу го Адонай.
А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той Царството на Трите Небеса.
— За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога:
„Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.“
…А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.