И когато се завъртваше, за да слезе отново на земята — в огнени въртопи изгаряха исполините, които го бяха развързали.
Тогава се разгневи Бог — и даде големи потоци от небесна вода. И звездите изригнаха реки, а луната плисна тъмни езера. И потопи се земята в бездните, а Змеят плувна върху вълните.
И слезе, по Божия повеля, Михаил — и свърза Змея с пламтящи вериги. И свързан стои великият древен Змей цели векове — свързан стои среди вместилището на Земния Огън.
А дойде ли Денят на Царството — и слязат ли отново Белите Старци, развързан ще бъде Змеят, но зъбите му ще бъдат извадени, а на гърдите му ще сложи Михаил седмозвездния печат на Елохима — и събития велики ще станат тогава.“
И когато свърши Иисус, дигна очи, па каза: „Близо е Денят, когато Син Човешки ще бъде предаден на съд и на убиване — но да не плаши никого това! Светът иска зрелища и царски колесници и пиршески трапези, а Господ носи истина и изпитание и борба за истината: не може всеки да понесе това. Последна Пасха ще празнува Син Божи с малцината, които Го обичат, макар че не са още готови да дадат живота си за Него. Рано е: те ще узреят…“
И станаха тогава неколцина от апостолите — и тръгнаха, — та отидоха в града, за да приготвят на Учителя горница.
Защото бе предвечерие на Пасхата и трябваше да ядат хлябове-опресноци.
А Иоканаан, Симон и Никодим останаха при Господа. Но каза им Иисус да Го почакат при подножието, а Той отиде на Планината да се помоли.
…И моли се дълго Иисус — и тежки капки падаха по ланитите Му. А кървави бяха тези капки. И молеше се Иисус за Чашата и за Тирса.
…А когато слезе долу, спря го Иехуда от Кериот и Му рече:
„Много пъти, Господи, мисъл на съмнение е засенчвала ума ми. Все съм се боял да Те запитам… Но днес е до смърт смутена душата ми — и не мога да търпя.
Последен съм аз от дванадесетмината — и пръв не съм желал да бъда: нека пръв бъде слабият! Последният винаги по кръв минава, та трябва да бъде силно сърцето му, а душата му да бъде от кремък.
Не е наистина още от кремък моята душа, но съдбовният Ден е още далеч!“
А Иисус го погледна кротко, па каза:
„Мъгла пада над душата ти, Иехуда… На оногова, който бяга от слънце, мъгли се раждат в душата… Кажи що ти тежи!“
И помълча малко Иехуда — а тежко бе мълчанието в този миг, — па каза:
„За Бъдния Ден говори Ти днес, Рави: — слова за Бъдния Ден вестиш, а сегашния забрави Ти… Слова и скрижали за сегашния ден ни дай, а Бъдния Ден ще посрещнем сами.
Видяхме чудеса от Тебе. Но кой бе жадувал за чудо — и чия душа бе дирила знамение? За чудеса не сме били гладни… Ти чудеса извърши, но забрави онова, по което ламтеше всяка душа, тръгнала след Тебе… А щом не стори него, Рави — Ти нищо не си сторил.
Изцеряваше болни, Господи… Но болката издън човешкото сърце не смогна да изтръгнеш. Видях: глухи се изцериха… Но можа ли човекът да обърне ухо към веленията на духа?
Глухи добиваха слух, за да усладят ухото си с музика на разпътни свирачки. Слепи проглеждаха, за да видят игри на голи танцувачки, които преплитат сластно крака, та да уловят в мрежите си слабия. Прогледналите отиваха все там, дето пее сластта и вие разблудни хора човешката похот…
Цериш Ти, Господи… Но щом умреш и Слънцето угасне за човека — отново ще се роди болката из сърцето, защото е пълно с язви.
…На падналите даваш Ти опора, за да паднат утре пак — пред страх от изтезание или смърт… И грозно Ти ще бъде падането им тогава…
И бедните вървяха след Тебе, Господи — че Ти даваше на гладни хляб от небето, а на жадни — вода на живот.
Но — що стори за другите, Рави? — За плачещите по кръстопътищата Ти донесе утеха — и тръгнаха след Тебе уморените, просяците и разпътните жени. Защото знаеше слова на вечен живот.
Но на онези, които не са ни слепи, ни глухи, ни паднали, които знаят съблазънта на звънтящо злато, гънките на висона и разкоша на пурпура — нима за тях нямаше у Тебе слова на вечен живот?
За тези, които заспиват при музика, събуждат се в благоухания и минават по цветя, не стори нищо Ти. Тези, които имат дворци за наслада и празници на любов, които служат с тънка мисъл на своя вкус — тях проклинаше Ти …
Не клетва, не клетва, Господи — а път и скрижали трябва да им дадеш.
…И за онези, които имат книги н философи, тънки измами на ума и сладости на чувствата — за тях Ти не каза дума. Те не слязоха при Тебе, защото Ти общуваше.
с просяци и разпътници. Но защо самин се не качи при тях?
За онези, що бяха изгубили смисъл в живота, Ти каменни скрижали начърта. — Но за тези, които чупят скрижалите, защото сами разбират живота по свой ум и внасят в него свой смисъл — за здравите и богатите духом — Ти нищо не стори…