И разкриват на всеки мъдър ум тайните на това, що има да стане.
…А в онова време продадоха разбойниците Балтазара и аметистите на първосвещеника иудейски Ана. Но понеже годината бе юбилейна, в края първосвещеникът отпусна роба.
Балтазар науми — веднага да отиде при младия Цар и да Му се поклони. Но не можеше да отиде при него без дарове. Затова замоли първосвещеника да му даде аметистите.
А първосвещеник Ана му каза, че ще му ги даде, ако му служи още тридесет годин — по десет годин за камък.
И стана роб отново Балтазар.
Тежко се нижеха годините, но робът знаеше защо служи — и помнеше, че тези тридесет години са цена на даровете.
И когато се навършиха тридесетте години, Ана отпусна своя роб — и даде му трите аметиста и една дреха от лен.
Когато Балтазар излезе в двора на първосвещеника, там намери голямо сборище от люде.
Тълпата го блъскаше, за да види нещо. Мъже и жени — кой от кой по-любопитни — се натискаха един другиго — и всеки гледаше да се приближи. Всички уста се смееха — както се смее зъл човек, а очите на сбраните блестяха от радост.
И те се запътиха към мястото, назовано Голгота, което значи — Лобно Място.
И тръгна Балтазар да види.
А на кръстопътя съзря, че тълпата хока някого и вика:
„Дигнете Го! Бийте Го! Ние искаме — Той сам да носи кръста си!“
И видя Балтазар Човек млад, и изсъхнали от скръб и мъка ланити — и с лице на бог.
Той бе паднал и всуе се мъчеше отново да понесе своя тежък кръст.
Тогава Балтазар се приближи — и вдигна кръста с мишци на роб.
А тълпата позна, че е робът на първосвещеника, и го остави, защото бе силен и се боеха от него.
…И щом стигнаха на Голгота, забиха кръстове и разпнаха там Мъченика между двама разбойници.
…И на шестия час Страдалецът простена едвам чуто:
„Жаден съм!“
И стана Балтазар, та донесе в шъпа вода от извора на Батхалем — и поднесе шъпата си към кръста.
И когато Страдалецът погледна Балтазара, обърна към него мъченишки очи, пълни с кротост и трогателна благодарност.
И позна Балтазар тогава, че Този е Царят, за Когото е носи тридесет и три годин даровете.
И падна пред Разпнатия ничком — и помоли Му се, като на Бога. И поднесе Му даровете.
А Иисус го погледна тихо и кратка, но не можа да вземе даровете, защото бе прикован…
И видя това народът — и нахвърлиха се всички върху Балтазара с викове:
„И този е от Неговите! — Убийте го! —“
И падна Балтазар под кръста — падна, пронизан трижди с нож. И три сълзи от очите на Иисус капнаха върху него.
А там, дето капнаха сълзите, избухна теменужен пламък, подобен на жъртвено възпалване на благоуханни смоли.
И издигнаха се нагоре трите пламъка — и стигнаха до небето.
…И свети и до днес Балтазар на небето — свети със своите три рани и три аметиста — даровете на Милосърдието.
Той свети и до днес — в звездите на Южния Кръст.
Песен за Девата
Румена зорница на деня — благословена да бъде Двата, Която се ражда от бляскавите вълни и пилее коси по морето! Неуловим е Нейният чар — и гиздостта на Нейния облик пробожда сърцето като двуостър меч. У Нея се сбират всички обаяния, защото Тя е и Майка, и Девственица: Тя е чудо и загадка за ума, но за сърцето е утеха и блаженство. Тя погалва силния — и неговата мощ се стапя като восък на слънце. Тя поглежда майчински слабия — и той добива смелост на исполин. Всеки е пред Нея дете — и Тя е Майка на всичко живо. Тя е родила душите, които живеят на земята.
Светлина Я обвива. И мъжете, като съзерцават Нейния блясък, остават със смутени сърца, с треперливи ръце — и в душата им се ражда любов.
Тя е носила Вечния Човек в своето лоно — и от Нейното сърце блика обич към вселената. Всеки, който почита богинята на Обичта, почита — Нея. И детето, което се гали с топли ръце о майка си, и момъкът, който посреща с тупкащо сърце своята обична, и съпругът, който целува своята съпруга, и старецът, който милва проходилото внуче: всички тачат Нея, Зорницата.
Чисто е Нейното сърце от петно — и като девствен сняг е бяла душата на Небесната Мома.
Тя е съкровен трепет на всичко създадено — и диша. Тя е в цветето на пролетта, стене в жълтия лист на есента, бори се с небето в снежните зимни бури, топи се в синевината на ведро лятно небе.
Ветрецът разнася Нейния шепот, а мълнията разсипва бурно блясъка на Нейните златни коси.
Тя е светла мрежа, преплела света: в трепета на всеки лавров лист се дочува отглас от Нейната песен.
В Нейните коси се смее пламъкът на падащи звезди — и чезне грохотът на разбити светове.