Когато минавахме над владенията на терните, само святкания на оръжията далече долу бяха немият признак за яростта на боя, бушуващ все още край границата. До ушите ни не достигаше никакъв звук, защото през разредената атмосфера трудно прониква звуковата вълна — тя се разсейва във въздуха.
Стана много студено. Дишането ни се затрудняваше. Пиратът и Федора не сваляха погледите си от мен.
— На тази височина бързо ще изпаднем в безсъзнание — каза спокойно момичето. — Ако не искаш смъртта на всички ни, трябва да слезем по-ниско.
В гласа й не долових и отсянка на страх. Все едно ми казваше: «По-добре вземи чадър. Ще вали.»
Спуснах кораба на по-малка височина. И съвсем навреме. Момичето припадна. Черният пират също загуби съзнание, докато аз самият, струва ми се, само с усилия на волята си се държах на крака. Човекът, върху когото падна цялата отговорност, трябва да е в състояние да издържи повече. Сега летяхме ниско над подножията на Отц. Бе сравнително топло и за изтощените ни дробове имаше въздух в изобилие. Мъжът отвори бавно очи, а миг по-късно и момичето.
— Краят беше близък — каза то.
— Това ме научи на две неща поне — отвърнах.
— Какви?
— Че дори Федора, дъщерята на господаря на живота и смъртта, е смъртна.
— Само в Ису има безсмъртие — продължи тя. — Ису е единствено за расата на терните. В това е безсмъртието им.
Долових бегла усмивка върху лицето на пирата при нейните думи. Щяхме да разберем смисъла на тази усмивка по един твърде неприятен начин.
— Ако другото нещо, което току-що си научил — говореше Федора, — те е довело до същите погрешни заключения, то ти не си станал по-богат със знания, отколкото преди.
— Другото е, че нашият черен приятел тук не е от близката луна. Щеше да умре неколкостотин метра над Барзум. Ако ние бяхме продължили полета към Турия, той би загинал много скоро.
Федора учудено погледна пирата.
— Ако не си от Турия, тогава откъде си?
Той сви рамене и извърна главата си в обратна посока. Момичето заповеднически тупна с малкия си крак.
— Дъщерята на Матай Шанг не е свикнала да не получава отговор на въпросите си. Същество от по-долен произход трябва да приеме за чест, че представител на свещената раса, роден да наследи вечния живот, го е удостоил с внимание.
— Ксодор, даторът на първородните на Барзум, е научен да дава заповеди, а не да изпълнява — с усмивка й каза той и се обърна към мен: — Какви са намеренията ти?
— Аз смятам да отведа и двама ви на Хелиум — казах. — Нищо лошо няма да ви се случи. Червените хора на Хелиум са добри и великодушни и ако те изслушат разказа ми и повярват, вече няма да има доброволно поклонение по реката Исс и абсурдната вяра, която са хранили толкова векове в сърцата си, ще бъде изкоренена.
— Ти от Хелиум ли си? — попита пиратът.
— Аз съм принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум, но не съм от Барзум. От друг свят съм.
Ксодор внимателно ме наблюдаваше.
— Напълно ти вярвам — ти не си от Барзум — каза той. — Никой от този свят не би могъл сам да надвие осем от първородните. Но защо носиш златната коса и свещеното украшение на терн?
— Те са плячка след победата — казах аз и с един замах свалих перуката от главата си.
Пиратът с учудване погледна моята черна коса. Очевидно той очакваше да види плешивата глава на един терн.
— Но ти наистина си от друг свят — ужасен промълви той. — С кожата на терн, черната коса на първородните и силата на десет датори, превъзходството ти може да признае дори Ксодор. Нещо, което никога не би направил, ако ти беше барзумианец.
— Ти ми каза много неща, приятелю, без да ги обясниш — прекъснах го аз. — Разбрах, че името ти е Ксодор, но кои са първородните и какво е датор и защо не би признал победата на един жител на Барзум?
— Първородните на Барзум — обясни пиратът — са расата на черните хора, на които аз съм датор, или, както биха казали по-низшите барзумианци, принц. Моята раса е най-старата на планетата. Ние следваме произхода си, дошъл от Дървото на живота, което е цъфнало в центъра на долината Дор преди двадесет и три милиона години.
С течение на вековете плодовете на Дървото са претърпели постепенните промени на една еволюция, развивайки се от чист растителен вид към комбинация от растение и животно. В първите етапи плодът на Дървото имал само способността за самостоятелно движение, докато стъблото му си оставало закрепено върху родителското тяло. По-късно в плода се развил мозък, който им позволил да мислят и да се движат. С развитието на усещанията те достигнали до способността да сравняват.