— Дали не намирате разглеждането на същество от по-долен произход за интересно занимание? — шеговито попитах аз.
— О, много — каза тя, — особено когато има такъв хубав профил.
Мой ред бе да се изчервя, но почувствах шегата в гласа й, който търсеше усмивката по пътя към смъртта.
— Знаете ли къде отиваме? — попита Федора.
— Навярно за да търсим решение на въпроса за мистерията на вечността, идваща след смъртта — отговорих аз.
— А аз пътувам към една по-лоша съдба от тази.
— Какво искате да кажете?
— Мога само да се досещам — продължи Федора, — понеже никое тернско момиче, отвлечено от черните пирати в продължение на безбройните векове, когато те са нападали нашите владения, не се е върнало, за да разкаже изпитанията си. Фактът, че те никога не вземат мъже за пленници, подсилва убеждението ми, че съдбата на жените е много по-лоша от смъртта.
— А не е ли това едно справедливо възмездие? — не се въздържах да попитам.
— Защо казвате това?
— Нима терните сами не правят същото с бедните създания, предприели доброволно поклонение по реката на мистерията? Не беше ли Тувия пленница и робиня цели петнадесет години? Не е ли справедливо да страдате и вие така, както сте заставяли други да страдат?
— Вие не разбирате — отговори Федора, — ние, терните, сме свещена раса. За едно по-низше същество е чест да бъде роб при нас. Ако ние не спасим случайно някои от техните раси, които от глупост пътуват по непознатата река към непознат край, всички биха станали плячка на растителните хора и големите бели маймуни.
— Но не насърчавате ли с всички средства суеверието в онези, които живеят във външния свят? — възразих й. — Това е едно от най-злокобните ви деяния. Може ли да ми обясните защо подхранвате жестоката измама?
— Целият живот на Барзум е създаден единствено за да поддържа свещената раса на терните. Как иначе бихме могли да живеем ние, ако външният свят не се трудеше за нас, не ни снабдяваше с храна? Мислите ли, че един терн би се унижил да работи?
— Значи е истина, че вие ядете човешко месо? — ужасено попитах.
Тя погледна на моето невежество със състрадателна жалост.
— Ние наистина се храним с месото на по-низшите същества. Вие не правите ли същото?
— С месото на животните да, но никога с месото на човек.
— Както човекът може да яде животинско месо, така и боговете могат да се хранят с човешко. Свещените терни са боговете на Барзум.
Струва ми се, не успях да скрия обзелото ме отвращение.
— Вие не вярвате — продължи Федора меко — но ако бъдем щастливи да се освободим от плена на черните пирати и отново се върнем в двореца на Матай Шанг, мисля, че ще намерим един важен аргумент, който да ви убеди в погре-шността на вашите схващания. И… — тя се поколеба за миг — може би ще открием начин да ви задържим — като наш.
Тя спусна погледа си надолу и същата лека червенина обагри лицето й. Не разбирах нейните думи. Дея Торис имаше обичай да ми казва, че в някой отношения аз съм същински глупак, и сигурно имаше право.
— Боя се, че не бих се отплатил добре за гостоприемството на баща ви — казах, — защото първото нещо, което бих направил, ако бях терн, ще бъде да поставя въоръжена стража при устието на река Исс, за да отпратя бедните, измамени жертви назад към техния свят. Освен това бих посветил голяма част от живота си за унищожаване на отвратителните растителни хора и подобните на тях големи бели маймуни.
— Не, не — извика момичето, истински ужасено, — вие не трябва да говорите такива светотатствени неща. Не трябва дори да ги мислите. Ако те усетят, при случай че успеем да се върнем в храмовете на терните, вашите страшни мисли биха ви предали на смъртта. Дори моята, моята… — за миг спря развълнувана. — Дори аз не бих могла да ви спася.
Не казах нищо повече. Явно този разговор беше безполезен. Нейното съзнание бе потънало в суеверия повече, отколкото марсианците от външния свят. Те само обожаваха красивата си надежда за един живот в любов, мир и щастие след смъртта. А терните обожаваха отвратителните растителни хора и белите маймуни или поне ги почитаха като убежище на отлетелите души на мъртвите си.
В този момент вратата на тъмницата се отвори и влезе Ксодор.
Той се усмихна приятелски, без следа от жестокост или отмъстителност.
— Тъй като не можете да избягате при каквито и да било обстоятелства — каза Ксодор, — аз не виждам нужда да ви държа затворени тук. Ще срежа въжетата ви, и ще можете да дойдете с мен горе в кабинета. Сега ще ви покажа нещо много интересно и понеже никога не ще се върнете във външния свят, няма да ни навредите, ако ви позволя да видите. За неговото съществуване не знае никой освен първородните и техните роби — подземния вход в свещената земя, в истинското небе на Барзум. Това ще бъде чудесен урок — добави той — за тази дъщеря на терните, защото ще види храма на Ису и може би Ису ще я прегърне.