Ксодор се обърна към него:
— Предай на твоя офицер заповедите на датор Ксодор. Кажи му, че аз заедно с офицери и войници, водещи двама пленника, ще бъдем преведени до градината на Ису край Златния храм.
— Благословена да е черупката на твоя пръв прадядо, най-благородни даторе — отговори морякът. — Ще бъде направено, както казваш — и повдигайки двете си ръце с дланите назад над главата по подобие на поздрава, общ за всички раси на Барзум, той изчезна отново във вътрешността на ладията.
Минута по-късно върху платформата се появи един офицер с всичката пищност на снаряжението, подобаващо на чина му, и покани Ксодор. След него и ние се качихме и спуснахме надолу.
Кабината, в която се озовахме, се простираше през целия кораб и имаше кръгли прозорчета от двете страни под водната линия. С влизането ни се раздадоха множество команди и след тях капакът бе затворен и заключен. Корабът затрептя под ритъма на машините си.
— Къде можем да отиваме в такъв малък басейн с вода? — попита Федора.
— Не нагоре — отговорих аз, — защото, макар зданието да е без покрив, отгоре има здрава метална решетка.
— Тогава къде?
— От вида на кораба заключавам, че ще се движим надолу — казах й.
Федора трепна. Толкова дълги векове водите в моретата на Барзум са били само нещо от миналото, че дори тази дъщеря на терните, изправена пред зрелището на едничкото останало море на Марс, изпитваше същия онзи ужас от дълбоката вода, така характерен за всички марсианци.
Обзе ме усещането за потъване. Отивахме бързо надолу. Чувахме как водата струеше край прозорчетата и в мътната светлина, която проникваше през тях, ясно се виждаха кипналите води.
Момичето стисна с болка ръката ми.
— Спасете ме! — прошепна тя. — Спасете ме и всяко ваше желание ще бъде изпълнено. Всичко, което е във властта на Свещените терни, ще бъде ваше. Федора… — тя спря и после с нисък глас каза: — Федора е вече ваша.
Почувствах дълбоко съжаление към бедното момиче и положих ръката си върху нейната. Навярно моето движение бе погрешно разбрано, защото след един бърз поглед из кабината, за да се увери, че сме сами, момичето ме прегърна през шията с двете си ръце и привлече лицето ми към своето.
Глава IX
Ису, богинята на вечния живот
Признанието в любов, което страхът на Федора бе изтръгнал от сърцето й, ме трогна дълбоко. Но то ме и унижи, защото почувствах, че с някоя необмислена дума или постъпка съм й дал основание да вярва във взаимността на чувствата си.
Никога не съм бил мъж, подчинен на женските капризи. Бях зает много повече с воюване и бойни изкуства, които винаги са ми изглеждали по-подходящи за мъжа, отколкото въздишането над някоя парфюмирана ръкавица, четири номера по-малка, или целуването на повехнало цвете, започнало да мирише на зеле. Изпаднах в затруднение. Хиляди пъти бих предпочел да имам пред себе си дивите орди, населяващи мъртвите морски дъна, отколкото да срещам очите на това красиво, младо момиче, очакващо от мен нежни думи.
Твърде недодялано, струва ми се, сторих необходимото за случая.
Полека снех нейните ръце от шията си и все още държейки ги в своите, й разказах историята на моята любов към Дея Торис. Признах й, че от всички жени на двата свята, които съм познавал и харесвал през дългия си живот, истински съм обичал само моята принцеса.
Разказът ми никак не й хареса. С пъргавината на тигрица тя скочи на крака. Нейното красиво лице бе разкривено от злобно изражение. Очите й мятаха искри.
— Куче — изсъска тя. — Светотатствено куче! Нима мислиш, че Федора, дъщерята на Матай Шанг, моли. Тя заповядва. Какво значи за нея твоята дребнава страст към по-низшето същество, което си избрал в другия си живот? Федора те възвеличи със своята любов, а ти я отблъсна. Хиляди ужасни форми на смъртта не ще изкупят оскърблението, което ми нанесе. Съществото, което ти наричаш Дея Торис, също ще умре по най-ужасен начин. Ти предизвика тази присъда.
И ти! Ти ще бъдеш най-долният роб на служба у богинята, която сега унизи. Мъки и позор ще се струпат върху теб, докато не запълзиш в краката ми, да просиш милостта на смъртта. Тогава най-сетне ще изслушам молитвата ти в своето милостиво великодушие и от високия балкон на Златната скала ще гледам как големите бели маймуни те разкъсват.
Тя бе успяла да измисли всичко това. Смаях се при мисълта, че едно така красиво същество може в същото време да желае сатанинско отмъщение. Сетих се обаче, че тя бе пропуснала една малка подробност в проекта си, и без капчица намерение да я гневя повече, а по-скоро да насоча мислите й в по-практична насока, й посочих най-близкия прозорец.