Очевидно съвсем бе забравила обстановката при сегашните обстоятелства, при които се намирахме, защото само един поглед към тъмните, кипящи води отвън бе достатъчен, за да се строполи тя безнадеждно на пейката и с лице, заровено в ръцете, зарида. Гордата и всемогъща богиня се превърна в нещастно малко момиче.
Ние продължавахме да потъваме, докато дебелото стъкло на кръглите прозорци не се изпоти от топлината на водата. Явно бяхме много дълбоко под повърхностната кора на планетата.
Скоро корабът спря движението си надолу. Чувах движението на перките във водата, които ни тласкаха вече напред с голяма бързина. На тази дълбочина беше много тъмно, но светлината от прозорците и отраженията на мощен прожектор върху носа на подводницата разкриваха пътя ни през един тесен проход, подобен на тръба и обкръжен от скали.
След няколко минути шумното въртене на перките утихна. Започнахме да се вдигаме бързо към повърхността. Светлината отвън се увеличи и ние спряхме.
Ксодор и неговите хора влязоха в кабината. Той ни махна с ръка да тръгваме и ние го последвахме през люка, който откри един моряк.
Озовахме се в малка сводеста стая. В центъра й имаше басейн, в който лежеше нашата подводница така, както я бяхме видели за първи път, с издаден черен гръб над водата.
В края на басейна имаше една платформа, после стените се издигаха перпендикулярно, за да се свият в свод към центъра на ниския покрив. Стените около платформата бяха пронизани с множество неясно осветени входове и проходи.
Нашите пазачи ни поведоха към един от тях.
Спряхме пред стоманена клетка, която лежеше в дъното на една шахта, извисяваща се над нас, докъдето стига погледът ни.
Клетката се оказа един от обичайните типове ескалатори, които бях виждал навсякъде из Барзум. Те се привеждат в действие чрез огромни магнити, провесени от върха на шахтата. Един електрически прибор регулира произведения магнетизъм и променя бързината на асансьора.
Понякога, особено нагоре, те се движат с шеметна скорост, тъй като малката притегателна сила на Марс представлява твърде слаба съпротива за мощния магнит.
Едва затворили вратата на клетката зад гърба си, вече забавяхме ход, за да спрем на горната платформа.
Излязохме от малкото помещение, което замества горния край на ескалатора. Това бе място, омайващо с красотата си. В нито един от езиците на нашата планета Земя не могат да се намерят думи, с които да се опише божествената пищност на гледката пред нас.
Човек може да говори за яркочервени поляни, за дървета със стволове като от слонова кост, облени в бляскави цветове, за виещи се пътеки, постлани с рубини, смарагди, тюркоази, с диаманти; за великолепен храм от злато със стени, гравирани с необикновени рисунки. Но няма думи, които да предадат усещанията от омайните цветове, непознати на земните очи. Къде е умът или въображението, които могат да обхванат блясъка на лъчите, извиращи от хилядите скъпоценности на Барзум?
Дори моите очи, привикнали с разкоша в двореца на един марсиански джедай, бяха смаяни от великолепието на сцената.
В очите на Федора прочетох същите чувства.
— Храмът на Ису — прошепна тя повече на себе си.
В мрачната усмивка на Ксодор долавях задоволство и насмешка.
В градините се разхождаха бляскаво облечени черни мъже и жени. Между тях се движеха червени и бели робини, които задоволяваха всичките им прищевки. Принцесите и богините от дворците на външния свят и от храмовете на терните са вземани в плен именно за да се превърнат в послушни роби на черните хора.
Пътят към храма минаваше през градината. При главния вход бяхме спрени от кордон въоръжени стражи. Ксодор каза няколко думи на един офицер и те заедно влязоха в храма.
Те се завърнаха, за да съобщят, че Ису желае да види дъщерята на Матай Шанг и странното създание от друг свят, принца на Хелиум.
Поведоха ни из дълги, красиви коридори, из великолепни помещения и величави вестибюли. Най-после спряхме в една обширна зала в центъра на палата. Един от придружаващите ни офицери се приближи до голяма врата в другия край на залата. Той направи някакъв мълчалив знак, вратата се отвори и влезе друг придворен.
Доведоха ни до мястото и ни заповядаха да паднем на колене с гръб към стаята, в която скоро щяхме да влезем. След това ни предупредиха да не обръщаме глави под страх от внезапна смърт и тръгнахме заднешком.
Никога през живота си не съм изпадал в такова унизително положение и само любовта ми към Дея Торис и надеждата, че може би ще я видя отново, ме възпря да се изправя с лице към богинята на първородните и да падна мъртъв пред враговете си.