След като пропълзяхме по този отвратителен начин около петдесетина метра, конвоят ни спря.
— Нека станат — чух зад себе си тънък, треперещ глас, но който е свикнал да заповяда.
— Станете! — заповяда единият от стражите ни. — Но не се обръщайте!
— Жената ми харесва — след секунди мълчание се обади тънкият глас. — Тя ще ми служи отредено време. Мъжът можете да върнете на остров Шадор, който лежи срещу северния бряг на морето на Омен. Нека жената се обърне и погледне Ису, като знае, че онези от низшите раси, които съзрат светостта на нейното лъчезарно лице, преживяват в слава само една година.
Наблюдавах Федора с края на очите си. Тя беше смъртно пребледняла. Обърна се много бавно, като че ли притегляна от невидима, но неотразима сила. Стоеше съвсем близо до мен, така близо, че голата й ръка докосна моята.
Не можех да видя лицето на момичето, когато погледът му се спря за първи път върху върховното божество на Марс, но почувствах чрез ръката тръпките, които разтърсваха тялото му.
Трябва да е ослепително красива, помислих си аз, щом предизвика такова вълнение в душата на една блестяща хубавица, каквато е Федора, дъщерята на Матай Шанг.
— Жената нека остане. Мъжа махнете. Вървете!
Така каза Ису и тежката ръка на офицера падна върху рамото ми. Съгласно неговите инструкции аз отново се отпуснах на колене и запълзях обратно.
Моята първа аудиенция завърши, но откровено казано, не бях много поразен освен от смешното положение, в което бях изпаднал аз, пълзейки по ръце.
Щом излязохме от стаята, вратата се затвори и ми заповядаха да се изправя. Ксодор дойде и ние заедно тръгнахме към градината.
— Ти спаси живота ми тогава, когато лесно можеше да го отнемеш — каза той. — Затова аз ще ти помогна, ако мога. Ще се опитам да направя живота ти тук по-поносим, но твоята съдба е неизбежна. Не бива да храниш надежда за завръщане във външния свят.
— И каква ще бъде моята съдба? — попитах аз.
— Това зависи главно от Ису. Дотогава, докато тя не изпрати за теб и не открие лицето си, можеш с години да живееш в по-леко робство, каквото ще опитам да уредя.
— Защо ще изпраща за мен?
— Тя често използва хората от по-низши раси за забавление. Такъв боец като теб би бил хубаво зрелище при месечните обреди в храма. Там хора се хвърлят срещу хора и животни за удоволствие на Ису и за попълване на запасите й.
— Тя наистина яде човешко месо?
Не бях ужасен, защото придобитото ми знание за Свещените терни ме беше подготвило психически за всичко дори и в това недостъпно място, където животът се диктуваше от едно-единствено всемогъщество. Едно място, където векове сляп фанатизъм и самообожаване са изкоренили всички естествени човешки инстинкти, които расата някога е притежавала.
Това бяха хора, пияни от власт и успех. Те гледаха на другите обитатели на Марс така, както ние, земните, гледаме на животните в полето и гората. Защо тогава да не се хранят с месото на по-низшите, чийто живот и характер разбират не повече, отколкото ние усещанията и природата на тези, които колим на трапезите си?
— Тя се храни само с месото на най-добрите представители на Свещените терни и червените барзумианци. Останалите идват на нашите трапези. Обикновените животни засищат робите. Но Ису яде също и други деликатеси.
Тогава не схванах, че в последните си думи той влага особено значение. Мислех, че границата на вампирството бе достигната в излагането на божественото й меню. А имаше още много да уча за дълбините на жестокостта и животинските страсти, до които чувството за всемогъщество може да доведе своя господар.
Бяхме стигнали до последната стая, водеща в градината, когато ни настигна един офицер.
— Ису още веднъж ще види този човек — каза той. — Момичето й разказа за удивителната му красота и храброст, за силата, с която е убил седмина от първородните.
При тези думи офицерът хвана Ксодор и го привърза с ремъците си. Ксодор изглеждаше обезпокоен. Не му хареса мисълта, че богинята е научила за позорното му поражение.
Той се обърна безмълвно и ние последвахме офицера отново до затворената врата пред залата за аудиенции на Ису, богинята на вечния живот.
Церемонията на влизането бе повторена. Отново гласът на Ису ми заповяда да стана. Няколко минути всичко бе тихо като в гроб. Очите на божеството ме изучаваха. Тишината бе нарушена от напевния й тон, повтарящ думите, които в продължение на векове са определяли съдбата на неизброимите жертви.