— Нека върже Турид — предложи красива млада жена. — Турид е благороден датор и нека покаже на кучето какво значи да имаш насреща си истински човек.
— Турид, Турид! — викаха всички заедно.
— Той е тук — каза някой.
Обърнах се по посока на гласа и видях едър, черен мъж, отрупан с блестящи украшения и оръжие, който вървеше с благородна и смела походка.
— Какво има? Какво искате от Турид?
Разказваха му един през друг. Турид се обърна към Ксодор със святкащ гневен поглед.
— Калот! — извика той. — Никога не съм мислил, че носиш сърце на соран в изгнилите си гърди. Често си ме побеждавал със съветите си пред Ису. Но сега, в полето на войната, където хората се мерят истински, твоето червиво сърце разкрива раните си пред целия свят. Калот! Аз те ритам с крака си — и той понечи да удари Ксодор.
Кръвта ми кипна, още докато наблюдавах как тълпата се отнася към този силен човек само защото е загубил благоволението на Ису. Не обичах Ксодор, но природата ми не издържа на подлата несправедливост. Под напора на разбунтуваната ми кръв бях готов да направя нещо, което никога не бих сторил след разумно обмисляне.
Стоях близо до Ксодор, когато Турид вдигна крака си. Опозореният датор бе неподвижен като изваяна статуя. Той бе готов да поеме всички оскърбления и укори от бившите си другари и да ги донесе с мъжествен стоицизъм.
Но когато кракът на Турид се размаха, аз му нанесох болезнен удар в глезена, спасяващ Ксодор от нов позор.
Настъпи напрегнато мълчание, после Турид се хвърли към гърлото ми, както Ксодор бе направил в кабината на кораба. Резултатът беше същият. Аз се извих под протегнатите ръце и когато той прелетя към мен, нанесох страшен удар в челюстта му.
Грамадният човек се завъртя, коленете му се подгъваха и той се строполи в краката ми.
Черните хора гледаха изумени. Най-напред към неподвижното тяло на гордия датор, лежащо в рубиновия прах на алеята, после към мен — невярващи и стреснати.
— Вие искахте да завържа Турид — извиках им аз. — Гледайте!
Наведох се към простряната фигура, изтръгнах ремъците от нея и завързах здраво ръцете и краката.
— А сега, каквото направихте с Ксодор, направете го и с Турид. Занесете го на Ису, завързан в собствените му ремъци, за да види с очите си, че между вас сега има един по-велик от първородните.
— Кой си ти? — попита шепнешком жената, която първа спомена името на Турид.
— Аз съм гражданин на два свята, капитан Джон Картър от Вирджиния, принц на династията на Тардос Морс, Джедай на Хелиум. Занесете този човек на вашата богиня и й предайте, че както се справих с Ксодор и Турид, така ще направя и с най-мощния от нейните датори. С голи ръце, с меч или с кинжал, аз викам цвета на нейните воини на бой.
— Хайде — каза нетърпеливо офицерът, който ме конвоираше за Шадор. — Моите заповеди са неотменими, не трябва да се бавим. Ксодор, тръгвай с нас.
В тона, с който офицерът се обърна към двама ни, имаше по-малка доза неуважение. Очевидно не изпитваше първоначалното презрение към другаря си, след като бе видял с каква лекота се справих с мощния Турид.
Че неговият респект от мен бе по-голям, ако изобщо такъв можеше да предизвика един роб, се виждаше и от поведението му през останалата част от пътуването ни — той вървеше винаги зад мен с изваден меч в ръка.
Връщането ни в морето на Омен премина без произшествия. Ние се спуснахме надолу по шахтата с помощта на същата клетка, която ни бе отнесла на повърхността. Влязохме в подводницата и се гмурнахме в тунела, дълбоко под горния свят. Пътят ни се повтори — стигнахме до басейна, при който най-напред се запознахме с удивителните проходи от Омен до храма на Ису.
От подводницата бяхме прехвърлени на малък крайцер, който да ни отведе към далечния остров Шадор. На него се издигаше малка каменна тъмница и стража от пет-шест черни воини. Церемонията по затварянето ни беше кратка. Един от пазачите отвори вратата на затвора с голям ключ и щом влязохме, ключалката рязко щракна. Този звук отново породи в мен онова чувство на безнадеждност, което за първи път изпитах в залата на мистериите в Златните скали, под градината на Свещените терни.
Тогава с мен бе Тарс Таркас, а сега бях ужасно самотен поне що се отнасяше до приятелска компания. Замислих се за съдбата на великия Тарс и красивото момиче Тувия. Дори и да са избягали по някакво чудо и да са приети от приятелски народ, каква надежда за помощ можах да храня дори и да знам, че те с готовност биха ми я дали, ако това е във властта им.
Едва ли знаеха къде се намирам и какво е състоянието ми, защото никой в целия Барзум не е сънувал място като това. Нито бих се възползвал от помощта им дори и да разполагаха с точните координати на моя затвор, защото кой би се надявал да проникне до това подземно море при тази силна и непобедима флота на първородните. Наистина моето положение изглеждаше съвсем безнадеждно.