— Къде е белият роб? — отново попита пазачът.
— Не зная — отговори Ксодор, — той беше тук, когато ти влезе. Не съм му пазач. Търси го.
Черният изръмжа нещо и после чух шума от отключването на врата и отдалечаващи се стъпки. Повторих действията си и се спуснах в килията до учудения Ксодор.
— Виждаш ли сега как ще избягаме? — казах му шепнешком.
— Аз виждам само как ти можеш, но все още не разбирам как аз ще мина през тези стени. Не ще мога да ги прескоча като теб.
Чувахме пазача да ходи от килия в килия. После отново влезе в нашата. Когато очите му се спряха върху мен, те едва не изскочиха от орбитите си.
— В името на черупката на моя пръв прадядо! — изрева той. — Къде беше?
— Аз съм в затвора, откакто ме доведоха тук вчера — отговорих аз. — Бях в тази стая и когато ти влезе. По-добре се погрижи за зрението си.
Той ме гледаше със смесено чувство на ярост и облекчение. После ме изведе навън.
Попаднахме сред групата на другите пазачи. С тях беше и червеният марсиански младеж.
Пътешествието, което бях направил предния ден до храма на Ису, се повтори. По време на пътуването стражите ни държаха разделени с момчето, така че не можахме да продължим разговора, прекъснат през нощта.
Мисълта за очите на младия човек ме преследваше постоянно. Къде ли съм го виждал по-рано? Имаше нещо много познато във всяка негова черта, в стойката му, в начина на говорене, в жестовете му. Можех да се закълна, че го познавам, но знаех с абсолютна сигурност, че никога не съм го срещал преди.
Когато стигнахме градините на Ису, бяхме отведени не към храма, а в срещуположната посока. Пътят извиваше през красиви паркове и стигаше до грамадна стена, извисяваща се около четиридесет метра нагоре.
Масивните врати водеха към една малка равнина, заобиколена със същите пищни гори, които вече бях виждал в основата на Златните скали.
Тълпи черни хора вървяха в нашата посока и с тях се смесваха моите стари познайници — растителните хора и големите бели маймуни.
Дивите животни се движеха из тълпата, както ни спохождат кучета. Ако се изпречеха на пътя, черните ги изтласкваха грубо настрана, удряха ги с тъпата част на меча и те се свиваха уплашено.
Скоро стигнахме и до целта на пътуването — един голям амфитеатър, разположен на отвъдния край на равнината и на около километър от градските стени.
Черните хора нахлуха през тежка сводеста врата, за да заемат местата си, докато стражата ни отведе до малък вход, близо до единия край на постройката.
Преминахме в неголямо оградено място, под пейките за сядане. Там заварихме няколко други затворници и техните пазачи. Те бяха оковани във вериги, но изглеждаха достатъчно изплашени от многобройната стража. Всеки опит за бягство бе изключен.
Довели ни вече на сигурно място, нашите пазачи намалиха бдителността си. Имах възможност да се доближа до червения марсиански младеж, към когото изпитвах необяснимо влечение.
— Каква ли е целта на това събиране? — заговорих го аз. — Дали не ще се бием за развлечение на първородните, или ни очаква нещо по-лошо?
— Това е част от месечните обреди на Ису — отговори той, — при които черните хора измиват греховете от своите души в кръвта на жертвите си от външния свят. Ако случайно бъде убит някой черен, това е доказателство за неговата невярност към Ису — непростим грях. Ако оцелее в боя, той се смята оправдан завинаги.
Формите на битката са различни. Неколцина от нас могат да бъдат изправени срещу толкова или два пъти повече черни борци. Или поединично ще се бием с диви животни, или с някой от най-прочутите черни воини.
— И ако излезем победители — попитах аз, — какво тогава — свобода?
Момчето се засмя.
— Свобода, наистина! Единствената свобода за нас е смъртта. Онзи, който влезе веднъж във владенията на първородните, не излиза никога. Ако излезем способни борци, позволява ни се да участваме често в ритуалните битки. А ако не сме силни — той сви рамене, — рано или късно умираме на арената.
— Ти често ли си се бил?
— Много често — отговори той. — Това е единственото ми удоволствие. Донесъл съм смъртта на около стотина черни дяволи през близо едногодишното си участие в обредите на Ису. Майка ми би била много горда само ако можеше да знае как съм съхранил бащините традиции в бойното изкуство.
— Баща ти трябва да е бил силен и могъщ воин? — казах аз. — По мое време познавах повечето от бойците на Барзум. Сигурно съм познавал и него. Кой беше той?
— Баща ми е…
— Хайде, калоти! — извика грубият глас на един пазач. — На касапницата! — и ние бяхме изблъскани по грубия наклон, водещ до камерите, под които се излизаше на арената.