Амфитеатърът подобно на всички, които съм виждал на Барзум, бе построен в голям изкоп. Само най-високите места за сядане, които образуваха ниската стена, заобикаляща арената, бяха над нивото на земята. Самата арена бе дълбоко под повърхността.
Под най-долната редица седалки имаше няколко мрежести клетки. Затвориха ни в тях. За съжаление с моя млад приятел не попаднахме заедно.
Срещу моята клетка бе тронът на Ису. Ужасното същество смешно клечеше, заобиколено от стотина робини, залети от блясъка на скъпоценните си накити. Пищни платове с оттенъците на много цветове и избродирани със странни рисунки образуваха меката настилка на платформата.
От четирите страни на трона и няколко метра под него бяха строени три гъсти редици от тежковъоръжени войници. Пред тях стояха висшите сановници на това лъжливо небе — блестящо украсени черни мъже, носещи знака на своя чин, поставен в златни кръгове върху челата.
От върха до дъното си амфитеатърът бе покрит с огромна маса човешки същества. Всеки един от множеството — мъж или жена, — бе облечен в чудесно изработено снаряжение на своя чин или на своя род. До всеки черен стоеше чинно по един или повече роби — пленници от владенията на черните или от външния свят. Всички черни са «благородници». Между първородните няма низши. Дори и най-нискостоящият войник е бог и има роби, които му служат.
Първородните не работят. Мъжете воюват — това е свещена привилегия и дълг, да се бият и умират за Ису. Жените не вършат абсолютно нищо. Робите ги мият, обличат, хранят. Дори някои имат роби да говорят вместо тях — видях една жена, която седеше по време на церемонията със затворени очи, докато робинята разказваше какви събития се разиграват на арената.
Първото събитие на деня бе честването на Ису. То означаваше край за онези бедни нещастници, които бяха видели «божествената» красота на Ису преди една година. Това бяха десет красиви мъже от гордите дворци на мощните джедаи и от храмовете на Свещените терни. Те бяха служили цяла година в свитата на богинята. Днес те трябваше да платят цената на божественото предпочитание с живота си. А утре ще красят трапезите на дворцовите сановници.
На арената заедно с висок черен човек излязоха няколко млади жени. Той ги разгледа внимателно, опипа телата им и избра една между тях, която заведе пред трона на Ису. Отправи няколко думи към богинята. Ису кимна с глава. Човекът повдигна ръцете над главата си в знак на поздрав, хвана момичето за китката и грубо я извлече през малка врата под престола на богинята.
— Ису ще вечеря добре тази нощ — каза един затворник до мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Това бе нейната вечеря, която старият Табис отнесе в кухнята. Нима ти не забеляза как той избра най-здравата и най-добре сложената?
Проклех чудовището, седящо срещу нас на пищния си трон.
— Не се дразни — каза другарят ми по съдба, — ако поживееш още месец сред първородните, ти ще видиш много по-лоши неща.
Обърнах се и видях как вратата на една от близките клетки се отвори и три бели маймуни с рев изскочиха на арената. Момичетата се свиха уплашени в центъра на ограденото пространство.
Едното падна на колене и умолително протегна ръце към Ису. Но отвратителното същество само се наведе напред в сладостно очакване на предстоящото развлечение. Маймуните тръгнаха към групата от ужасени момичета и с демонска ярост и жестокост се нахвърлиха върху тях.
Обзе ме бесен гняв. Подлостта на пияните от власт създания, чийто злобен ум бе измислил такива страшни форми на мъчение, събуди до краен предел мъжеството и храбростта ми и пред очите ми заплува кървавочервената мъгла, която обикновено вещаеше смъртта на враговете ми.
Пазачите лениво стояха пред незамрежената врата на клетката, ми. Наистина, каква нужда от мрежа, за да се опазят тези бедни жертви. Никой от тях не би се устремил към арената, отредена по волята на боговете за смъртно ложе.
Само един мой удар търколи черния в безсъзнание. Грабнах меча му и изскочих. Два мощни скока бяха достатъчни за моите тренирани мускули да ме отнесат до центъра на постланата с пясък арена.
В големия амфитеатър се възцари гробно мълчание. После от клетките на осъдените се разнесоха бурни викове. Моят дълъг меч изсвири във въздуха и главата на една голяма маймуна падна в праха пред краката на момичетата.
На сърдития рев на зрителите от трибуните отговориха радостните викове на затворниците от клетките. С края на очите си видях двадесетина пазачи да хукват към мен. Зад тях от клетките изскочи една фигура. Това бе марсианският младеж, чиято личност все повече и повече ме интересуваше.