За миг се спря пред останалите клетки и издигна меч.
— Елате, мъже от външния свят! — извика той. — Нека умрем като достойни воини и заедно с този непознат мъж да превърнем днешното честване на Ису в пир на отмъщението, което ще отеква през вековете и ще накара черните хора да се смразяват от страх при всеки нов обред на Ису. Елате! Стойките извън клетките ви са пълни с оръжие.
В отговор на неговия зов гръмовният вик на затворените червени хора разцепи въздуха. Вътрешните пазачи паднаха под напора на ревящите тълпи и клетките избълваха своите обитатели, жадни за отмъщение.
Външните стойки бяха оголени от мечовете, за да могат затворниците да влязат в бой.
Докато нападащите пазачи бяха все още далеч, главите на няколко големи маймуни паднаха под удара на меча ми. Зад гърба ми останаха младите момичета, които трябваше да спася от жестоката участ. Исках така да се отплатя за всички жертви, че дълго да бъда помнен в земята на първородните.
Удивителната бързина, с която младият червен мъж догонваше пазачите, ме изуми. Такава удивителна ловкост и гъвкавост на мускулите и тялото не бях виждал у никой марсианец и можеха да се сравнят единствено с тези на земните хора.
Устремът на нападението му хвърли в ужасна паника стражите — те се почувстваха като попаднали в капан.
От време на време в последвалата бърза борба долавях блясъка на неговия меч и движенията на младото тяло от стоманени мускули, което изпълваше сърцето ми с необяснимо вълнение и силна гордост.
По красивото лице на момчето играеше мрачна усмивка — язвително предизвикателство към враговете. В изкуството му да се бие откривах черти, подобни на онези, които винаги са отличавали и мен самият в полето на честта.
Това далечно сходство ме накара да заобичам повече младия марсианец, а страхът, който всяваше мечът му сред черните войници, ме изпълваше с дълбока почит.
Аз воювах така, както хиляди пъти преди това — с хитрост и ловкост избягвах ударите на неприятелите, което ми позволяваше изневиделица да атакувам, за да забия острието на оръжието си в сърцето или гърлото на някой от тях.
Едно голямо отделение от личната стража на Ису бе насочено към арената. То се впусна напред с бесни викове, но срещу него от всички страни застанаха въоръжените затворници.
В разстояние на половин час като че ли се беше разтворил адът. Ние се биехме в ограденото пространство на арената сред тълпата виещи, проклинащи, опръскани с кръв демони. И до себе си винаги усещах силата на младия мъж.
Сред шума на битката успях да заповядам на затворниците да се наредят около нас в груб строй, за да защитим и опазим в центъра момичетата.
Мнозина от другарите ми паднаха мъртви, не много повече жертви дадоха враговете ни.
Десетки черни благородници, досега само зрители на това жестоко зрелище, извадиха мечовете си. Те искаха да ни унищожат с количествено надмощие.
Бързият ми поглед долови лицето на «божествената» Ису, разкривено от гримаса на ненавист и ярост, в което обаче прочетох и изражението на смъртен страх. Нескритият ужас в малките злобни очи ме вдъхнови.
Бързо заповядах на петдесетина затворници да образуват нов, по-тесен кръг около момичетата.
— Останете и ги защитавайте, докато се върна!
Призовах останалите:
— Долу Ису. След мен към трона! Нека този, който най-много заслужава, да понесе отмъщението ни!
Младежът до мен пръв поде вика «Долу Ису!», а после отвсякъде се понесе въодушевеното «Към трона, към трона!».
Като един човек — през телата на мъртвите и умиращи врагове, ние се хвърлихме с цялата сила на гнева си. Орди от най-силните бойци на първородните се опитаха да спрат нашето настъпление. Преодоляхме ги като редица от хартиени кукли.
— Към трибуните! — извиках аз, приближавайки преградната стена на арената. Само десетина от нас бяха достатъчни за превземането на трона, защото по-голямата част от стражата на Ису воюваше долу на арената.
Затворниците се хвърлиха към пейките, прескачайки ниската ограда, е насочени към жертвите окървавени мечове.
В следващия миг целият амфитеатър се изпълни с виковете на умиращи и ранени, със звъна на оръжие и с тържествуващите възгласи на победителите.
Червеният младеж, аз и десетина други мъже си пробивахме път към подножието на престола. Останалата стража, подкрепена от висши сановници и благородници, се нареди за бой между нас и Ису, която ту изпискваше остри команди към хората си, ту изригваше проклятия върху онези, които искаха да осквернят нейната божественост. Около нея трепереха уплашените й робини, не знаейки дали да се молят за нашата победа или за поражението ни. Мнозина от тях, горди дъщери на някои от най-благородните мъже на Барзум, грабнаха мечовете от ръцете на падналите и се хвърлиха върху стражата на Ису. Но, уви, скоро бяха убити — славни мъченици на една безнадеждна кауза.