Докато падахме в полирания канал, отворът над нас се затвори така внезапно, както се бе отворил. Озовахме се невъоръжени в едно мътно осветено отделение, дълбоко под арената.
Първото нещо, което видях, изправяйки се, бе злорадото лице на Ису зад тежките метални решетки на вратата на камерата.
— Безумен смъртен! — изпищя богинята. — Страшно ще бъде наказанието за твоето светотатство в тази тайна килия. Ще лежиш сам и в мрак заедно с трупа на своя съучастник, вмирисан и разложен до теб, докато полудееш от глад и самота и не започнеш да ядеш гъмжащото от червеи месо, което някога е било човек.
Това беше всичко. В следващата минута тя изчезна и слабата светлина, изпълваща килията, се смени с непрогледен мрак.
— Приятна стара дама — каза тихо един глас до мен.
— Кой говори? — попитах аз.
— Аз съм твоят другар, който днес имаше честта да се бори рамо до рамо с най-великия воин, носил някога меч в Барзум.
— Слава богу, ти си жив! — казах с радостно облекчение. — Страхувах се от свирепия удар в главата ти.
— Той само ме зашемети. Просто одраскване.
— Може би по-добре би било този удар да е окончателен — отвърнах му аз. — Изглежда, че тук попаднахме в капан със сигурни изгледи да умрем от глад и жажда.
— Къде сме всъщност?
— Под арената, паднахме в шахтата, която погълна Ису и я спаси от мечовете ни.
Младежът се засмя със задоволство. В тъмнината усетих слабото му движение, когато напипа рамото ми и притегли ухото ми близо до устните си.
— Май нищо по-добро не можеше да ни се случи — зашепна момчето. — В тайните на Ису са скрити други тайни, за които дори тя самата не е сънувала.
— Какво искаш да кажеш?
— С други роби аз цяла година работих по поправката на тези подземни галерии и тук, под тях, открихме една стара мрежа от коридори и камери, зазидани от векове. Черните, които ръководеха работата ни, ги изследваха с помощта на неколцина от нас. Взеха ни със себе си за извършване на тежката работа. Познавам до съвършенство цялата мрежа. Цели километри от коридори пронизват земята под градините и самия храм, а има и един проход, който върви надолу и ги свързва с още по-ниски части, излизащи във водната шахта, служеща за вход към Омен. Ако успеем да стигнем до подводницата, без да бъдем открити, ще можем да се отправим към морето, населено с множество острови, където кракът на черните не стъпва. Там ще преживеем известно време, за да изчакаме удобен случай за бягство.
— Тогава обратно към Шадор, приятелю. Там е черният Ксодор. Заедно искахме да избягаме и затова аз не мога да го оставя.
— Човек наистина не бива да изоставя приятеля си — отвърна ми момчето.
Той опипа пода на тъмната камера, търсейки капака, който отвежда за долните коридори. Най-после шепнешком ме повика и аз запълзях по посока на гласа му. Намерих го коленичил до ръба на един отвор.
— Тук е дълбоко около четири метра — каза той. — Хвани се с ръце и ще се спуснеш леко върху под от мек пясък.
Безшумно потънах в черната дупка. Бе толкова тъмно, че не виждахме и сантиметър от носовете си. Никога не бях попадал в такава абсолютна тъмнина като тази в шахтата на Ису.
През секундите, когато висях във въздуха, изпитах едно особено, трудно за описание усещане. Когато краката безсилно се движат в празното пространство, а надолу всичко е потънало в мрак, човек се изпълва с чувство за безпомощност, подобно на паника, подсилено от мисълта да се гмурне в неизвестни дълбочини.
Макар че момчето ми бе казало, че височината е не повече от четири метра, аз изпитах такъв страх, като че ли вися над бездънна пропаст. После пуснах ръцете си и паднах върху меката възглавница на пясъка.
Младежът ме последва.
— Повдигни ме на раменете си — каза той, — за да наместя капака.
С опипвания и чести спирания, за да се увери, че не е тръгнало в погрешна посока, момчето ме поведе за ръка.
Скоро заслизахме по стръмен наклон.
— Още малко — каза то — и ще стане светло. По-долните слоеве бяха от същата фосфоресцираща скала, която осветява Омен.
Никога няма да забравя това пътуване из подземията на Ису. Макар да не беше изпълнено с особени преживявания, за мен то носеше странната прелест на необикновено приключение, която, струва ми се, се пораждаше от обстановката — древните, отдавна забравени коридори.
Това, което тъмнината скриваше от очите ми, едва ли можеше да бъде така вълшебно красиво, както картините, рисувани от въображението ми. Извиквайки отново на живот древните хора на този умиращ свят и поставяйки ги отново сред техния бит, моето въображение ги поставяше сред всичко онова, което им е помогнало да издържат срещу гъмжащите орди на мъртвите морски дъна, изтласквали ги стъпка по стъпка до най-горната кула на външния свят, където се бяха укрепили зад една непроницаема преграда от суеверие.